Читать «Тайната история» онлайн - страница 294

Чарлс обви ръце около себе си.

— Боже, колко е студено.

Улиците бяха безлюдни. На площада току-що вдигаха жалузите на банката.

— Изчакай тук — казах. — Ще отида да извикам такси.

Хвана ме за ръката. Все още беше пиян, но нощното му наливане бе нанесло повече вреди на дрехите му, отколкото на нещо друго — лицето му бе свежо и зачервено като на дете.

— Ричард.

— Какво?

— Приятел си ми, нали?

Не бях в настроение да стоя на стъпалата на съда и да слушам подобни приказки.

— Разбира се — отвърнах и се опитах да освободя ръката си.

Но той ме сграбчи по-здраво.

— Добрият, стар Ричард. Знам, че си ми приятел. Толкова се радвам, че точно ти дойде. Искам само да ми направиш още една малка услуга.

— Каква?

— Не ме води вкъщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Заведи ме извън града. В къщата на Франсис. Нямам ключ, но госпожа Хач може да ме пусне, или пък ще разбия някой прозорец, или пък… слушай. Слушай сега. Мога да вляза през мазето. Правил съм го милиони пъти. Чакай — каза, когато видя, че се опитвам отново да го прекъсна, — и ти можеш да дойдеш. Можеш да се измъкнеш от училище, да вземеш малко дрехи и…

— Спри се — повторих за трети път. — Не мога да те водя никъде. Нямам кола.

Лицето му се промени и той пусна ръката ми.

— А, добре — каза с внезапна горчивина. — Благодаря ти много.

— Чуй ме. Не мога. Нямам кола. Дойдох с такси.

— Можем да отидем с колата на Хенри.

— Не можем. Полицаите взеха ключовете.

Ръцете му трепереха. Прокара ги през разбърканата си коса.

— Тогава ела вкъщи с мен. Не искам да се прибирам сам.

— Добре — бях толкова уморен, че пред очите ми играеха петна. — Добре. Само изчакай. Ще извикам такси.

— Не, не и такси — каза той и се дръпна назад. — Не съм толкова зле. Бих предпочел да вървя.

Разстоянието от стъпалата на съда до апартамента на Чарлс в Северен Хампдън не бе никак малко. Поне четири километра и половина. А доста голяма част от пътя минаваше край магистралата.

Колите профучаваха сред облаци изгорели газове. Изнемогвах от умора. Главата ме болеше, а краката ми бяха като олово. Но утринният въздух бе хладен и свеж и сякаш малко посъживи Чарлс. На половината път той спря пред прашния прозорец на едно заведение от другата страна на магистралата, срещу болницата за ветерани, и си купи сода със сладолед.

Чакълът хрущеше под краката ни. Чарлс пушеше цигара и отпиваше от содата през червено-бяла сламка. Черни мухи профучаваха край ушите му.

— Значи ти и Хенри сте се скарали — казах го просто така, за да наруша мълчанието.

— Кой ти каза? Той ли?

— Да.

— Не помня. Няма значение. Писна ми да ми казва какво да правя.

— Знаеш ли какво се питам.

— Какво?

— Не защо той ни нарежда какво да правим. А защо винаги изпълняваме това, което ни нареди.

— И аз не мога да разбера — каза Чарлс. — Не че имаме кой знае каква полза от това добро.

— Е, не съм сигурен.

— Шегуваш ли се? На първо място идеята за шибаната вакханалия, кой я измисли? Чия беше идеята да отведе Бъни в Италия? А после кой остави онзи дневник на видно място? Кучият му син. Обвинявам го за всичко това. Освен това ти нямаш представа, че бяха на крачка да ни хванат.