Читать «Тайната история» онлайн - страница 292

Бях толкова уморен, че почти спях. Върнах се обратно до площада, минах край пощата, покрай железарията, покрай киното с провисналия навес: шлифовано стъкло, разбит тротоар, звезди. Планински котки дебнеха плячката си на барелефа по фриза на обществената библиотека. Вървях дълго, докато магазините се разредиха и пътят потъмня, вървях по широкото жужащо разклонение на магистралата, докато стигнах до автогарата на „Грейхаунд“, която бе тъжна на лунната светлина, тя бе и първото, което видях навремето от Хампдън. Беше затворена. Седнах отвън на дървена пейка под една жълтеникава крушка. Чаках да отворят, за да използвам телефона и да пия чаша кафе.

Служителят, дебел мъж с безжизнени очи, дойде да отключи в шест часа. Двамата бяхме единствените хора наоколо. Отидох до мъжката тоалетна, измих си лицето, а после изпих не една чаша кафе, а две, които служителят ми продаде с неудоволствие — наля ги от каната, която бе сложил на котлона зад тезгяха.

Дотогава слънцето бе вече изгряло, въпреки че почти нищо не се виждаше през зацапаните с мръсотия прозорци. Стените бяха покрити с несъществуващи вече разписания, а дълбоко в балатума бяха набити фасове и дъвка. Вратите на телефонната будка бяха покрити с отпечатъци от пръсти. Затворих ги зад себе си и набрах номера на Хенри, почти бях убеден, че няма да отговори, но за моя изненада вдигна на второто иззвъняване.

— Къде си? Какво става?

Обясних му какво се е случило. От другата страна ми отговори заплашително мълчание.

— Сам ли беше в килията? — попита най-после.

— Не знам.

— В съзнание ли беше? Искам да кажа, можеше ли да говори?

— Не знам.

Още едно дълго мълчание.

— Виж какво, в девет той ще се яви пред съдията. Защо не се срещнем пред съда.

За миг Хенри не отговори, а после каза:

— Най-добре ще е, ако ти се заемеш с това. Има замесени и други фактори.

— Щом има други фактори, ще ти бъда задължен, ако ме уведомиш за тях.

— Не се сърди — каза бързо. — Всичко е само заради това, че толкова често имам вземане-даване с полицията напоследък. Вече ме знаят, знаят и него. Освен това… направи пауза, — … опасявам се, че аз съм последният човек, когото Чарлс иска да види.

— Защо?

— Защото снощи се скарахме. Дълга история — отвърна, когато се опитах да го прекъсна. — Но когато се видяхме за последен път, бе много разстроен. Мисля, че от всички нас, ти си в най-добри отношения с него.

— Хм — казах, въпреки че вътрешно бях омилостивен.

— Чарлс много държи на теб. Знаеш го. Освен това в полицията не знаят кой си. Не мисля, че има някаква вероятност да те свържат с другата история.

— Не мисля, че това има значение в настоящата ситуация.

— Боя се, че има значение.

Настъпи мълчание, по време на което усетих пълната безнадеждност на всичките ми опити да стигна до дъното на каквото и да било, свързано с Хенри. Приличаше на пропагандатор, който системно укрива информация и я пуска, само когато счете, че ще обслужи определени цели.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Сега не е моментът да го обсъждаме.

— Ако искаш да отида там, ще е най-добре да ми кажеш за какво става дума.