Читать «Тайната история» онлайн - страница 291

— Здравейте — поздравих.

Вдигнаха очи.

— Дойдох да видя какво е необходимо, за да изкарам приятеля си от ареста.

Онзи с рижите мустаци си избърса устата с хартиена салфетка. Беше на около тридесет години, едър, с дружелюбен вид.

— Предполагам, че става дума за Чарлс Маколи — каза той.

Каза го така, сякаш Чарлс му бе стар приятел. А може би беше. Чарлс бе прекарал доста време с хората тук, когато издирваха Бъни. Каза, че ченгетата се държали добре с него. Купували му сандвичи отвън, кола от автомата.

— Ти не си момчето, с което говорих по телефона — каза другият полицай. Беше едър и отпуснат, на около четиридесет, със сива коса и жабешка уста. — Това отвън твоята кола ли е?

Обясних. Ядяха пилето и слушаха: едри, приятелски настроени мъже, на хълбоците си имаха големи полицейски пистолети 38 калибър. Стените бяха покрити с плакати, издадени по поръчка на федералното правителство: „БОРЕТЕ СЕ С НЕДЪЗИТЕ ПО РОЖДЕНИЕ, НАЕМАЙТЕ ВЕТЕРАНИ, ДОКЛАДВАЙТЕ ИЗМАМИ С ПИСМА“.

— Ама знаеш, че не можем да ти дадем колата — каза полицаят с рижавите мустаци. — Господин Уинтър ще трябва да дойде до тук и да си я вземе сам.

— Не ми пука за автомобила. Просто искам да извадя приятеля си оттук.

Другият полицай погледна часовника си.

— Добре, върни се след около шест часа.

Шегуваше ли се?

— Имам парите.

— Не можем да определим гаранцията. Съдията ще се погрижи за това при предявяване на обвинението. Точно в девет часа.

Предявяване на обвинение? Сърцето ми заби. Какво по дяволите беше това?

Полицаите ме гледаха приветливо, сякаш искаха да кажат „Това ли е всичко?“

— Бихте ли ми казали какво се е случило? — казах.

— Моля?

Гласът ми се стори лишен от емоции и чужд.

— Какво точно е направил?

— Щатският патрул го спрял на Дийп Кил роуд — отговори сивокосият полицай. Каза го така, сякаш четеше. — Бил е видимо пиян. Съгласил се е на проба с дрегер, който показва високо наличие на алкохол. Патрулът го доведе тук и го затворихме в ареста. Това стана в два и двадесет и пет сутринта.

Нещата все още не бяха ясни, но за нищо на света не можех да измисля правилния въпрос, който да задам.

— Мога ли да го видя?

— Добре е, синко — каза полицаят с рижите мустаци. — Можеш да го видиш на сутринта.

Усмивки и любезно държание. Нямаше какво повече да кажа. Благодарих им и си тръгнах.

* * *

Таксито си бе тръгнало, когато излязох отвън. Бяха ми останали петнадесет долара от двадесетте на Хенри, но за да си повикам друго такси трябваше да се върна в затвора, а не исках. Така че тръгнах към главната улица в южния край, където пред едно заведение за бързо хранене имаше монетен телефон. Той не работеше.