Читать «Тайната история» онлайн - страница 285

Хенри все още ме гледаше. Бутна очилата си нагоре по носа.

— Знаеш ли — каза, — доста ранен следобед е.

Изсмях се. Знаех какво си мисли — първо Чарлс, сега аз.

— Добре съм — отвърнах.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Подхвана отново работата си, опираше лопатата в земята и здраво натискаше надолу с обутия си с груба обувка крак. Тирантите му образуваха едно черно „Х“ на гърба му.

— Тогава можеш да ми помогнеш с марулите. В бараката има още една лопата.

Късно същата нощ, в два часа, председателката на дома ми задумка по вратата и закрещя, че ме търсят по телефона. Бях замаян от съня, но навлякох халата и се запрепъвах надолу по стълбите.

Беше Франсис.

— Какво искаш? — попитах.

— Ричард, всеки момент ще получа инфаркт.

Погледнах с едно око към председателката на дома, Вероника или Валери, забравям й името, която стоеше до телефона с ръце, скръстени на гърдите и с глава, наклонена на едната страна в израз на загриженост. Обърнах й гръб.

— Добре ли си — казах в слушалката. — Връщай се обратно в леглото.

— Чуй ме — звучеше изплашено. — Получавам сърдечен удар. Мисля, че ще умра.

— Не, няма.

— Имам всички симптоми. Болка в лявата ръка. Тежест в гърдите. Затруднено дишане.

— Какво искаш да направя?

— Искам да дойдеш тук и да ме откараш в болницата.

— Защо не извикаш линейка? — толкова ми се спеше, че очите ми се затваряха.

— Защото се страхувам от линейки — отвърна Франсис, аз пък не успях да чуя останалото, защото Вероника, която бе наострила уши при думата „линейка“, ме прекъсна развълнувано.

— Ако ви трябват парамедици, момчетата в будката на охраната знаят да правят сърдечен масаж и изкуствено дишане — каза тя с плам. — На повикване са от полунощ до шест. А и имат микробус, с който да ви откарат в болницата. Ако искаш, ще…

— Не ми трябват парамедици — казах, а през това време Франсис като обезумял повтаряше името ми от другата страна на линията. — Тук съм.

— Ричард? — гласът му бе немощен и задъхан. — С кого говориш? Какво има?

— Няма нищо. Слушай сега…

— Кой спомена нещо за парамедици?

— Никой. Слушай сега. Слушай — повторих, тъй като се опитваше да ме надприказва. — Успокой се. Кажи ми какво ти има.

— Искам да дойдеш тук. Наистина се чувствам зле. Мисля, че сърцето ми спря да бие за миг. Аз…

— Замесени ли са наркотици? — попита Вероника с доверителен тон.

— Виж — обърнах се към нея, — искам да млъкнеш и да ме оставиш да чуя какво се опитва да ми каже този човек.

— Ричард? — каза Франсис. — Ще дойдеш ли само да ме вземеш? Моля те?

Последва кратко мълчание.

— Добре — отвърнах, — дай ми няколко минути — и затворих телефона.

Франсис ме посрещна в апартамента си напълно облечен, но без обувки, проснат на леглото.

— Виж ми пулса.

Направих го, за да му угодя. Беше учестен. Беше се отпуснал и примигваше.