Читать «Тайната история» онлайн - страница 287

— Не? — попита. — Идвате посред нощ и казвате, че ще получите сърдечен удар, а после не давате на никого да ви доближи? Как очаквате да разбера какво ви има?

Франсис не отговори. Дишаше тежко. Очите му бяха забити в пода, а лицето му бе яркорозово.

— Не мога да ви чета мислите — каза накрая лекарят. — Но от собствен опит знам, че когато някой на твоята възраст казва, че получава сърдечен удар, става дума за две неща.

— Какви? — попитах най-после.

— Ами, едното е натравяне с амфетамини.

— Не е това — каза Франсис ядно и погледна нагоре.

— Добре, добре. Другото, което може да е, е паническо разстройство.

— Какво значи това? — попитах, като внимателно избягвах да поглеждам към Франсис.

— Нещо като пристъп на необяснимо безпокойство. Внезапен пристъп на страх. Сърцебиене. Тремор и потене. Може да бъде доста тежко. Често хората си мислят, че ще умрат.

Франсис не каза нищо.

— Е? — попита лекарят. — Мислите ли, че може да е това?

— Не зная — отвърна Франсис след още една объркана пауза.

Лекарят се облегна назад на мивката.

— Много ли се страхуваш? При това не можеш да се сетиш за основателна причина?

Беше три и четвърт, когато излязохме от болницата. Франсис запали цигара на паркинга. В лявата си ръка мачкаше листче, на което лекарят бе написал името на един психиатър в града.

— Сърдиш ли се? — попита, когато влязохме в автомобила.

Питаше ме за втори път.

— Не — отговорих.

— Знам, че се сърдиш.

Улиците бяха осветени като в сън и пусти. Гюрукът на автомобила бе свален. Карахме край тъмните къщи и завихме по един покрит мост. Гумите бумтяха силно по дървените греди.

— Моля те, не ми се сърди — каза Франсис.

Не му обърнах внимание.

— Ще отидеш ли на психиатър?

— Няма да има никаква полза. Знам какво ме притеснява.

Нищо не казах. Изплаших се, когато изскочи думата „психиатър“. Никога не съм вярвал кой знае колко в психиатрията, но какво ли пък щеше да види едно обучено око при един тест на личността, в един сън или дори само в неволно изпускане на някоя дума.

— Ходех на психоанализа, когато бях малък — каза Франсис. Звучеше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Май трябва да съм бил на единадесет или дванадесет. Майка ми се беше зарибила с някаква йога, отписа ме от училището в Бостън и ме изпрати на едно ужасно място в Швейцария. Институт по нещо си. Всички носеха чорапи със сандали. Имаше часове по дервишки танци и Кабала. Всички от Бялото ниво, така наричаха моята степен или клас, или каквото е там, правехме „чи кунг“ всяка сутрин и имахме по четири часа райхиански анализ181 на седмица. Аз трябваше да имам по шест.

— Как се анализира едно дванадесетгодишно хлапе?

— Чрез много асоциации. А и чрез разни странни игри, които те карат да играеш с анатомично изработени кукли. Хванаха ни, когато с няколко французойки се опитахме да се измъкнем от двора на института, бяхме полумъртви от глад — вегетарианска храна, нали разбираш. Искахме да стигнем до bureau de tabac, за да си купим шоколадови бонбони, те разбира се настояваха, че случаят имал някакъв сексуален подтекст. Не че имаха нещо против, но предпочитаха да им го кажеш, а аз бях прекалено невеж, за да се включа в нещо такова. Момичетата имаха повече опит в тия неща, та бяха измислили някаква дива френска история, за да угодят на психиатъра — menage à trois182 в купа сено — нямаш представа за колко болен ме провъзгласиха, когато решиха, че съм го потиснал. Въпреки че бих им казал всичко, ако ми бе дошло наум, че ще ме пратят у дома — изсмя се без кой знае каква веселост. — Божичко, все още помня как директорът на института ме попита с кой герой от художествената литература се идентифицирам, а аз отговорих „Дейви Балфур от «Отвлечен»“183.