Читать «Тайната история» онлайн - страница 287
Дона Тарт
— Не? — попита. — Идвате посред нощ и казвате, че ще получите сърдечен удар, а после не давате на никого да ви доближи? Как очаквате да разбера какво ви има?
Франсис не отговори. Дишаше тежко. Очите му бяха забити в пода, а лицето му бе яркорозово.
— Не мога да ви чета мислите — каза накрая лекарят. — Но от собствен опит знам, че когато някой на твоята възраст казва, че получава сърдечен удар, става дума за две неща.
— Какви? — попитах най-после.
— Ами, едното е натравяне с амфетамини.
— Не е това — каза Франсис ядно и погледна нагоре.
— Добре, добре. Другото, което може да е, е паническо разстройство.
— Какво значи това? — попитах, като внимателно избягвах да поглеждам към Франсис.
— Нещо като пристъп на необяснимо безпокойство. Внезапен пристъп на страх. Сърцебиене. Тремор и потене. Може да бъде доста тежко. Често хората си мислят, че ще умрат.
Франсис не каза нищо.
— Е? — попита лекарят. — Мислите ли, че може да е това?
— Не зная — отвърна Франсис след още една объркана пауза.
Лекарят се облегна назад на мивката.
— Много ли се страхуваш? При това не можеш да се сетиш за основателна причина?
Беше три и четвърт, когато излязохме от болницата. Франсис запали цигара на паркинга. В лявата си ръка мачкаше листче, на което лекарят бе написал името на един психиатър в града.
— Сърдиш ли се? — попита, когато влязохме в автомобила.
Питаше ме за втори път.
— Не — отговорих.
— Знам, че се сърдиш.
Улиците бяха осветени като в сън и пусти. Гюрукът на автомобила бе свален. Карахме край тъмните къщи и завихме по един покрит мост. Гумите бумтяха силно по дървените греди.
— Моля те, не ми се сърди — каза Франсис.
Не му обърнах внимание.
— Ще отидеш ли на психиатър?
— Няма да има никаква полза. Знам какво ме притеснява.
Нищо не казах. Изплаших се, когато изскочи думата „психиатър“. Никога не съм вярвал кой знае колко в психиатрията, но какво ли пък щеше да види едно обучено око при един тест на личността, в един сън или дори само в неволно изпускане на някоя дума.
— Ходех на психоанализа, когато бях малък — каза Франсис. Звучеше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Май трябва да съм бил на единадесет или дванадесет. Майка ми се беше зарибила с някаква йога, отписа ме от училището в Бостън и ме изпрати на едно ужасно място в Швейцария. Институт по нещо си. Всички носеха чорапи със сандали. Имаше часове по дервишки танци и Кабала. Всички от Бялото ниво, така наричаха моята степен или клас, или каквото е там, правехме „чи кунг“ всяка сутрин и имахме по четири часа райхиански анализ181 на седмица. Аз трябваше да имам по шест.
— Как се анализира едно дванадесетгодишно хлапе?
— Чрез много асоциации. А и чрез разни странни игри, които те карат да играеш с анатомично изработени кукли. Хванаха ни, когато с няколко французойки се опитахме да се измъкнем от двора на института, бяхме полумъртви от глад — вегетарианска храна, нали разбираш. Искахме да стигнем до