Читать «Тайната история» онлайн - страница 284

— А сега — каза Джулиан, когато всичко утихна. — Надявам се, че сме готови да напуснем осезаемия свят и да навлезем в света на възвишеното.

Огромен мрак се бе вдигнал от съзнанието ми, когато по всичко личеше, че бяхме спасени. Светът ми се струваше като едно свежо и прекрасно място, зелено, ободрително и напълно ново. Ходих сам на много и дълги разходки по река Батънкил. Особено ми харесваше да ходя до малката, селска бакалия в Северен Хампдън, за чиито някогашни собственици — майка и син — се говореше, че вдъхновили прочут и често включван в антологиите разказ на ужасите от 50-те години. Купувах си бутилка вино и слизах до речния бряг, за да я изпия, а през остатъка от онези прекрасни, златисти и ослепителни следобеди бродех пиян наоколо — разбира се, това бе чиста загуба на време. Изоставах с ученето, тревата бе зелена и въздухът бе изпълнен с жуженето на пчели, а аз току-що се бях върнал от прага на самата Смърт, върнал се бях към слънцето и въздуха. Сега бях свободен, а животът ми, който смятах за загубен, се бе ширнал пред мен, неописуемо безценен и сладък.

През един от онези следобеди минах край дома на Хенри и го открих да копае цветна леха в задния двор. Бе облякъл старите панталони, с които работеше в градината, а ръкавите на ризата му бяха навити над лактите — в ръчната количка имаше доматен разсад, краставици, ягоди, слънчогледи и алено мушкато. На оградата бяха опрени три-четири розови храста с корени, обвити в зебло.

Минах през страничната врата. Наистина бях доста пиян.

— Здравей — казах. — Здравей, здравей, здравей.

Той спря и се облегна на лопатата. Бледа руменина пламтеше върху горната част на носа му, изгорял от слънцето.

— Какво правиш? — попитах.

— Засаждам малко марули.

Последва дълга тишина, по време на която забелязах папратите, изкопани от него в следобеда, когато убихме Бъни. Помня, че ги нарече черен корен, а Камила отбеляза вещерското в името. Беше ги засадил от сенчестата страна на къщата, до избата, където на хладина растяха тъмни и буйни.

Леко се наклоних назад и се хванах за стълба на вратата.

— Тук ли ще останеш това лято? — казах.

Погледна ме изпитателно и отупа ръце в панталоните си.

— Така мисля. Ами ти?

— Не зная — отвърнах. Не бях споменал на никого, но точно предния ден бях подал молба в студентската служба да наглеждам апартамента на един преподавател по история в Бруклин, който през лятото щеше да прави проучване в Англия. Струваше ми се идеално — място, където да остана и за което няма да плащам наем, в хубавата част на Бруклин и никакви задължения освен поливането на цветята и грижата за двата бостън териера, които не можеха да заминат за Англия заради карантината. Опитът ми с Лио и мандолините ме бе направил предпазлив, но служителката ме увери, че това било нещо напълно различно и ми показа една папка с писма от доволни студенти, които са вършели тази работа преди. Никога не бях ходил в Бруклин и не знаех нищо за него, но идеята да живея в голям град ми харесваше — в който и да било голям град, особено ако е непознат — допадаше ми мисълта за уличното движение и тълпите, за работата в книжарница или сервирането в кафене, кой знаеше какъв необичаен живот щях да поведа, когато останех сам? Самотно хранене, разхождане на кучетата вечер — и никой нямаше да знае кой съм.