Читать «Тайната история» онлайн - страница 283

Те не бяха като Хенри, обикновено вдигаха телефона, ако си бяха вкъщи. Но сега никой не отговори. Набрах отново и погледнах часовника си. Не ми хрумваше къде може да е Камила по това време на нощта, освен ако не бе тръгнала насам, за да го прибере.

Затворих. Монетата издрънча в отвора. Прибрах я обратно в джоба и се отправих към Чарлс на бара. За миг си помислих, че просто се бе смесил с тълпата, но след като поседях малко, разбрах, че не го виждах, защото не бе там. Беше допил бирата и си бе тръгнал.

Изведнъж Хампдън отново се раззелени като райската градина. Като изключим късно цъфтящите цветя, орловия нокът и люляка, повечето от цветята бяха убити от снега, но сега дърветата се разлистиха отново сякаш по-зелени от всякога, наситени и тъмни; листакът бе толкова гъст, че пътят, минаващ през горите на Северен Хампдън изведнъж стана много тесен, зеленината настъпваше от двете страни и не пропускаше слънчевите лъчи върху влажната, гъмжаща от буболечки пътека.

В понеделник пристигнах в Лицея малко по-рано и намерих прозорците в кабинета на Джулиан отворени. Хенри подреждаше макове в една бяла ваза. Изглеждаше така, сякаш бе отслабнал с пет-шест килограма, което не беше нищо за човек с неговите размери, но въпреки това изтъняването на лицето, китките и ръцете му бе видимо. Обаче не това, а нещо друго, неопределимо някак си се бе променило от последния път, когато го видях.

С Джулиан си говореха на шеговит, подигравателен, но правилен латински, като двойка свещеници, подреждащи ризницата преди литургия.

Хенри вдигна очи.

— Salve amice — каза и по суровите му черти, обикновено толкова непроницаеми и резервирани, пробяга леко оживление. — Valesne? Quid est rei?179

— Изглеждаш добре — отвърнах и така си беше.

Той леко наклони глава. Очите му, които по време на боледуването бяха мътни и с разширени зеници, бяха ясносини.

— Benigne dicis180 — отвърна. — Чувствам се много по-добре.

Джулиан разчистваше остатъците от кифлите и мармалада — бяха закусвали с Хенри и при това доста обилно, както се виждаше — засмя се и каза нещо, което не схванах съвсем, но звучеше като Хораций и гласеше, че месото било добро за мъката. Зарадвах се, когато видях, че донякъде си бе възвърнал ведростта и веселостта. Привързаността му към Бъни бе почти необяснима, но силните емоции за него бяха проява на лош вкус, а изразът на чувства, което за съвременните норми бе съвсем нормално нещо, би му се сторило стряскащо, като проява на ексхибиционизъм. Въпреки това бях почти сигурен, че смъртта на Бъни го бе засегнала повече, отколкото си даваше вид. Същевременно обаче подозирам, че веселяшкото, Сократовско безразличие на Джулиан към нещата свързани с живота и смъртта, му помагаше да не изпитва тъга по каквото и да било за много дълго време.

Дойде Франсис, а после и Камила, но не и Чарлс, вероятно бе още в леглото с махмурлук. Всички насядахме около голямата кръгла маса.