Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 87

Малори изпищя. Инстинктивно посегна за нещо, за оръжие, и след миг ръцете ѝ стискаха стоманено колче.

Тя се изправи бавно и опипа заоблената повърхност.

Виктор хапеше въздуха. Без да спира. Звукът беше като от трошене на зъби.

На върха на стоманената пръчка пръстите на Малори обгърнаха къс объл предмет. В края му тя напипа нещо като метална мрежа.

Ахна.

Намираше се на сцената. И държеше в ръцете си онова, за което бе дошла. Държеше микрофон.

Чу как костта на Виктор изпуква. Козината и плътта му се разкъсаха.

— Виктор!

Пъхна микрофона в джоба си и падна на колене.

Убий го, помисли си. Но не можеше.

Трескаво заопипва сцената. Зад гърба ѝ Виктор сякаш бе прегризал собствения си крак.

Тялото ти е съсипано. Виктор умира. Но в къщата си оставила две бебета в кутии. Те имат нужда от теб, Малори. Нуждаят се от теб нуждаят се от теб нуждаят, се от теб.

Очите ѝ се наляха със сълзи, които преляха през превръзката. Дъхът ѝ се насече на пресекулки. Паднала на колене, тя проследи кабела до малък квадратен предмет в далечния край на сцената. Напипа още три кабела, водещи до други три микрофона.

Виктор издаде звук, какъвто никое куче не би трябвало да издава. Звучеше едва ли не като човек в отчаянието си. Малори събра каквото можа.

Усилвателите, достатъчно компактни, че да ги пренесе. Микрофоните. Кабелите. Една стойка.

— Съжалявам, Виктор. Толкова съжалявам, Виктор. Съжалявам.

Когато се изправи, си помисли, че тялото ѝ няма да може да го понесе. Беше убедена, че ако имаше дори една идея по-малко сила, би останала да лежи на земята и да не мръдне повече. Но все пак се изправи. Докато Виктор продължаваше да се бори, Малори се отправи към изхода, долепила гръб в стената. Най-накрая слезе от сцената.

Виктор видя нещо. Къде е то сега?

Не можеше да удържи сълзите си. Но внезапно я обзе по-силно чувство: безценно спокойствие. Майчинство. Все едно беше чужда сама на себе си, живееше единствено заради бебетата.

Прекоси бара, мина достатъчно близо до Виктор, че да усети как кракът ѝ се отърква в него. Това бузата му ли е? Муцуната? Довиждане ли ѝ казва? Или е протегнал език?

Малори продължи нататък и стигна до мястото, откъдето бяха влезли. Отворената врата на избата беше близо. Но тя не можа да прецени точно къде е.

МАХАЙ СЕ ОТ МЕН! МАХАЙ СЕ ОТ МЕН! Докато се бореше с тежката техника, Малори направи крачка напред, но не усети настилка под крака си.

Загуби равновесие. Без малко да падне.

Изправи се.

Не можа да познае собствения си глас, когато изпищя на излизане от бара.

Слънцето пареше по кожата ѝ.

Бързо се отправи към колата.

Мислите ѝ бяха наелектризирани. Всичко се случваше твърде бързо. Слезе от бетонния тротоар и се блъсна здраво в колата. Трескаво, като обезумяла, натовари всичко в багажника. Щом седна зад волана, се разрида.

Жестокостта. Този свят. Виктор.

Стиснала контактния ключ, се канеше да го завърти. Внезапно, с плувнала в пот черна коса, застина.

Дали има шанс нещо да се е промъкнало с нея в купето? Възможно ли е да се е настанило до нея на пасажерското място?