Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 85

Миризмата на вкиснати плодове, застоял дим и бира ѝ се стори по-приветлива от всякога. Коленичи и гушна Виктор през шията.

— Намерихме го.

Тялото ѝ беше натъртено. Мозъкът я болеше. Представяше си корема като спукан, мъртъв балон.

Но беше тук.

Дълго търси дървения бар в заведението. Блъска се в столове, удари си лакътя в една колона. Веднъж се спъна, но една маса я спаси от падане на пода. Посвети много време на опити да разпознае оборудването само с опипване. Това кухнята ли е? А това май се използва за смесване на напитки? Виктор я дръпна закачливо и тя се обърна, при което се блъсна жестоко в корема в твърда повърхност. Барът. Като завърза повода му за нещо, което оприличи на железен висок стол, Малори влезе зад бара и напипа бутилките. Всяко движение ѝ напомняше, че е родила съвсем неотдавна. Вдигаше бутилките една по една към носа си. Уиски. Нещо с аромат на праскова. На лимон. Водка. Джин. И да, накрая — ром. Също както някога, когато съквартирантите се бяха събрали да празнуват вечерта, когато пристигна Олимпия.

Беше ѝ приятно да държи бутилката в ръцете си. Сякаш бе чакала този момент цяло хилядолетие. Отнесе го до дъното на бара. Намери високия стол, настани се, вдигна бутилката към устата си и отпи.

Алкохолът се разля във вените ѝ. За момент болката ѝ сякаш понамаля.

В личната си тъмнина тя си даде сметка, че някое от съществата спокойно би могло да седи на бара до нея. Може би тук бе пълно с тях. По три на маса. Наблюдават я безмълвно. Следят омаломощената жена с превръзка на очите и гледащото ѝ куче. Но точно в онзи момент, в онази секунда, на нея просто не ѝ пукаше.

— Виктор — каза тя, — искаш ли да си пийнеш? Имаш ли нужда?

Боже, никак не е зле.

Отпи втора глътка, припомняйки си колко приятно може да си прекара човек следобеда в бар. Забрави бебетата, забрави къщата, забрави всичко.

— Виктор, бива си го.

Но кучето беше заето е друго, тя го усети. Дърпаше повода, вързан за стола. Малори отпи пак. Тогава Виктор заскимтя.

— Виктор? Какво има?

Той задърпа повода още по-силно. Скимтеше, не ръмжеше. Малори се заслуша. Кучето звучеше тревожно. Тя стана, отвърза го и го остави да я води.

— Къде отиваме, Виктор?

Усети, че той я води натам, откъдето бяха влезли, към вратата. Блъскаха се в маси. Лапите на Виктор се плъзгаха по плочките, Малори си удари пищяла в един стол.

Тук миризмата бе по-силна. По-наситена. Миризма на бар.

— Виктор?

Кучето спря. После усилено започна да драска по нещо на пода.

Мишка, реши Малори. Сигурно ги има колкото щеш.

Описа дъга с обувката си, преди да опре в нещо малко и твърдо. Като избута Виктор настрани, внимателно опипа земята. Замисли се за бебетата и как ще умрат без нея.