Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 86

— Какво има, Виктор?

Беше някакъв пръстен. Стоманен на пипане. С късо въженце. Както беше със завързани очи, Малори го опипа и разбра какво е. Изправи се.

— Капак на зимник, Виктор. — Кучето дишаше тежко. — Да го оставим.

Но Виктор продължи да я дърпа.

Може да има хора, помисли си Малори. Да се крият. Да живеят там. Хора, които биха могли да ти помогнат да отгледаш бебетата.

— Ехо! — Никакъв отговор.

Под превръзката на очите ѝ се процеди пот. Ноктите на Виктор деряха дюшемето. Малори имаше чувството, че ако коленичи и вдигне капака на пода, ще се пречупи на две.

Миризмата, която я лъхна, бе задушаваща, Малори повърна и усети как ромът се надига обратно през гърлото ѝ.

— Виктор — задъхано промълви тя. — Нещо се разлага там долу. Нещо…

В този момент тя изпита неподправения прогарящ допир на страха. Не такъв, който сполетява жена, шофираща кола с боядисани в черно стъкла, а страх, който те сполетява, когато си с превръзка на очите и внезапно осъзнаеш, че в стаята има и друго присъствие.

Посегна към капака, уплашена да не политне в зимника и да падне върху това, което лежеше на дъното. Миризмата не се дължеше на стара храна. Нито на развалено пиене.

— Виктор!

Кучето я теглеше яростно, нетърпеливо да открие източника на миризмата.

— Стига, Виктор! Стига де!

Но той продължаваше.

Така мирише гроб. Това е смърт.

Бързо, в агония, Малори извлече Виктор от помещението и го върна в бара, втурна се да търси кол. Намери един дървен. Завърза повода за него, коленичи и пое лицето му в шепи, умолявайки го да се успокои.

— Трябва да се върнем при бебетата — говореше му. — Трябва да се успокоиш.

Но Малори трябваше да успокои първо себе си.

Така и не установихме как влияе на животните. Така и не разбрахме.

Извърна невиждащото си лице към коридора, водещ към зимника.

— Виктор — успя да пророни, задавена от сълзи. — Какво видя там? — Кучето беше притихнало. Дишаше тежко. Прекалено тежко.

— Виктор?

Тя стана и се отдалечи на крачка от него.

— Виктор, ще те оставя за малко. Отивам да потърся микрофоните.

Част от нея бе на път да умре. Имаше чувството, че полудява. Замисли се за Джулс. Джулс, който обичаше кучето си повече от самия себе си.

Това куче бе последната ѝ връзка със съквартирантите.

От гърдите му се изтръгна мъчително ръмжене. Малори никога досега не бе чувала подобен звук от него. Не бе го чувала от кое да е куче на земята.

— Виктор. Съжалявам, че дойдохме тук. Толкова съжалявам.

Кучето започна да се мята неистово и Малори си помисли, че се е изтръгнало от повода. Дървеният кол се разхвърча на парчета.

Виктор излая.

Докато отстъпваше, Малори усети нещо, може би подиум, зад уморените си колене.

— Виктор, не. Моля те. Толкова съжалявам.

Кучето се олюля, блъсна се в една маса.

— О, боже! ВИКТОР! Престани да ръмжиш! Престани! Моля те!

Но Виктор не можеше да спре. Малори опипа застлания с килим подиум зад себе си. Качи се отгоре, беше я страх да обърне гръб на това, което бе видял Виктор. Сгушена и трепереща, слушаше как кучето полудява. Чу го как се изпика. Чу го как изпотроши зъбите си, докато хапеше въздуха около себе си.