Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 84

В бара. Какво може да са правили?

Не знам. Пили са. Яли са.

Аха. Друго?

Танцували са?

Танцували са.

И?

Какво и?

Как са танцували?

Не знам.

На какво са танцували?

На музика. На музиката на тази банда.

Малори сложи ръка на челото си и се усмихна.

Точно така. Танцували са на музиката на бандата.

А бандата е имала нужда от микрофони. Бандата е имала нужда от усилватели.

Идеите на Том се рееха из къщата като призраци.

Точно като нас, би казал Том. Точно като онзи път, когато двамата с Джулс обиколихме квартала за първи път. Ти нямаше възможност да участваш в голяма част от тези събития, Малори, но вече можеш да го направиш. Двамата с Джулс намерихме кучета и по-късно ги използвахме, за да отидем до моята къща. Помисли, Малори. Всичко се случи някак последователно, всяка стъпка позволяваше да преминем към следващата. И то само защото не бяхме закостенели. Поемахме рискове. Сега трябва да направиш същото. Боядисай прозорците на колата черни.

Дон се изсмя на предложението на Том да карат слепешката. Но Малори направи точно това.

Виктор — ето кой ще ѝ помогне. Преди Джулс отказа да позволи кучето му да бъде използвано за това. Но сега в дъното на коридора спяха две бебета. Правилата се бяха променили. Тялото все още я болеше от раждането. Мускулите на гърба ѝ бяха постоянно изопнати. При всяко по-бързо движение имаше чувството, че слабините ѝ ще се пръснат. Лесно се изморяваше. Не успяваше да си осигури задължителната за една родилка почивка.

Виктор, каза си, той ще те пази.

Боядиса прозорците на колата черни с боята от зимника. Залепи от вътрешната страна на стъклото чорапи и пуловери. С помощта на лепило за дърво, което намери в гаража, и изолирбанд от зимника, прикрепи одеяла и дюшеци към бронята на джипа. Всичко това на улицата. Всичко това със завързани очи. Всичко това, докато понасяше болката от скорошното раждане, сякаш наказана за всяко движение на тялото ѝ.

Трябваше да ги остави сами. Трябваше да отиде сама.

Щеше да кара половин километър в посоката, противоположна на тази, от която беше дошла. После щеше да завие наляво и да кара шест километра. После десен завой и още четири километра. От тази позиция щеше да потърси бара. Планираше да носи храна за Виктор. Той щеше да я заведе обратно при колата, обратно при храната, когато тя му кажеше.

Десетина километра в час звучеше разумно. Достатъчно безопасно.

Но когато опита за пръв път, установи колко трудно е всъщност. Въпреки всички предпазни мерки, шофирането насляпо беше ужасяващо.

Джипът подскачаше жестоко, блъскайки се в неща, които тя не можеше да види. Двайсет пъти се удари в ръба на тротоара. Два пъти намери улични стълбове. Веднъж — паркирана кола. Напрежението беше огромно, съсипващо. С всяко цъкане на одометъра очакваше сблъсък, нараняване. Трагедия. Докато се прибра, нервите ѝ бяха на парчета. Върна се с празни ръце и без да е убедена, че ще има сили да опита пак.

Но го направи. И на деветия път, след като джипът беше зловещо очукан, го намери.

Натъкна се на обществената пералния на седмия път. И тъй като си я спомняше от първото си пътуване към къщата, се почувства окуражена да опита пак. Със завързани очи и уплашена, влезе в един магазин за обувки, в кафене, в сладоледена къща, в театър. Чу как стъпките ѝ отекват по мраморния под във фоайето на офис. Събори лавица с поздравителни картички на пода. Но така и не намери бара. И тогава, на деветия следобед, Малори влезе в незаключена дървена врата и тутакси позна, че е пристигнала.