Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 76
Джош Малерман
— Мамо!
— Какво става?
Като закрепва увисналото си рамо отстрани на лодката, загребва шепа вода и я поднася към устата си. Тогава се изправя на колене, надвесва се и започва бързо да загребва с шепи. Диша тежко. Но сивото се е разсеяло. И тялото ѝ се усеща малко по-добре.
Обръща се към децата.
— Откога? Колко време?
— Ти заспа, мамо — казва Момичето.
— Сънува кошмари — добавя Момчето.
— Плачеше.
Мисълта на Малори препуска трескаво. Дали е пропуснала нещо?
— Колко време? — изкрещява.
— Не много — казва Момчето.
— Превръзките ви на очите ли са? Кажете ми!
— Да — отговарят двамата.
— Лодката заседна — добавя Момичето.
После се успокоява достатъчно, за да може да попита:
— Как я освободихте?
Напипва телцето на Момичето. Опипва ръцете ѝ, докато стигне до дланите.
После се протяга на другата страна и намира Момчето.
— Успяхме, мамо! — казва Момичето.
Малори е на колене. Осъзнава, че смърди гадно. На бар. На тоалетна.
— Разплетохме се — добавя Момчето. Малори е до него. Треперещите ѝ ръце го опипват.
— Ранена съм — казва тя на глас.
— Моля? — пита Момчето.
— Искам двамата да се върнете на местата си отпреди мама да заспи. Веднага.
Децата спират да гребат. Момичето се притиска към нея, преди да се върне на задната пейка. Малори ѝ помага.
Малори се настанява на средната, където седеше, преди да загуби съзнание.
Рамото ѝ пулсира, но е по-добре от преди. Почивката ѝ се е отразила добре. Отказваше да си я осигури. И тялото ѝ си я взе само.
В мъглявината на будното състояние, Малори усеща повече студ, става ѝ по-страшно. Ами ако се случи пак?
Възможно ли е да са подминали целта си?
Стиснала пак веслата, Малори си поема дълбоко дъх, преди да започне да гребе.
Изведнъж избухва в сълзи. Плаче, задето изгуби съзнание. Плаче, задето я нападна вълк. Плаче поради толкова много причини, че ѝ е трудно да ги изброи. Но наред с всичко, осъзнава и друго — сълзите ѝ се дължат и на откритието, че децата ѝ са способни да оцелеят сами, било то и за кратко.
— Момче — казва през сълзи, — искам да ме слушаш внимателно. Разбра ли?
— Слушам те, мамо!
— И ти, Момиче, от теб искам същото.
— И аз те слушам, мамо!
Звучи неправдоподобно. Не се връзва с правилата на новия свят. В реката, заедно с тях, има и други. Луди. Зверове. Същества. Още колко трябваше да спи, докато дръзнат да нападнат лодката?
Добре че пак гребе, съвсем навреме. Но дебнещите очи сякаш са по-близо.
— Толкова съжалявам — казва тя през сълзи, докато гребе.
Краката ѝ са подгизнали от урина, вода, кръв и повръщано. Но тялото ѝ е отпочинало. По някакъв начин, мисли си Малори, въпреки жестоките закони на този безмилостен свят, тя получи почивка.
Чувството на облекчение трае точно колкото едно загребване с веслата. Оттам нататък Малори отново е нащрек и уплашена.