Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 72

Том ѝ се усмихва уморено.

— Добре.

Той се отправя към зимника. Малори отива при другите в трапезарията. Том се връща с компот от праскови.

— Никога не бих си помислил — казва Гари, — че един ден най-ценната човешка придобивка ще е отварачката за консерви.

Всички са се събрали в трапезарията. Том задава на Гари въпроси. Как е оцелял навън? Къде е спал? Видно е, че Гари е изтощен. Казва им, че би искал да поспи. Постепенно съквартирантите се разотиват по стаите, първи тръгва Дон. Щом Том изпраща Гари до хола, Малори и Олимпия стават от масата. При стълбите Олимпия поставя длан върху ръката на Малори.

— Малори, имаш ли нещо против тази вечер да спя при теб?

Малори я поглежда.

— Не. Ни най-малко.

28.

Следващата сутрин. Малори става от леглото и се облича. Явно всички са вече долу.

— И при вас ли имаше ток? — Малори чува въпроса на Феликс на влизане в хола.

Гари седи на дивана. При вида на Малори се усмихва.

— Това е ангелът — разперва ръка към нея той, — който обходи лицето ми на влизане. Трябва да призная, че при допира до друго човешко същество едва не се разплаках.

Малори намира у Гари нещо леко превзето. Театрални жестове.

— Е, наистина ли решихте съдбата ми чрез гласуване? — пита Гари.

— Да — потвърждава Том.

Гари кима.

— В къщата, откъдето идвам, нямаше такива любезности. Ако на някого му хрумнеше идея, просто я осъществяваше, караше си директно, без много да се съобразява с останалите. Освежаващо е да срещнеш хора, които са запазили част от обноските от предишните ни животи.

— Аз бях против — рязко се намесва Дон.

— Нима? — поглежда го Гари.

— Да. Против бях. Седем души под един покрив са достатъчно.

— Разбирам.

Едното хъски става и отива при Гари. Гари го гали зад ушите.

Том му разказва същите неща, които някога е обяснявал на Малори. Хидроелектричество. Провизиите в зимника. Липсата на телефонен указател. Как е умрял Джордж. След известно време Гари започва да разказва за един от предишните си съквартиранти. Изпълнен с „безпокойство“ човек, който не вярвал, че съществата нараняват.

— Според него реакцията на хората спрямо съществата е психосоматична. С други думи, цялата тази лудост и бъркотия не са причинени от тях, ни най-малко, а по-скоро от склонни да драматизират хора, които виждат тези същества.

Лудост и бъркотия, мисли си Малори. Тези презрителни думички дали са взети от речника на бившия съквартирант на Гари?

Или са на самия Гари?

— Бих искал да ви разкажа за опита, който натрупах на предишното място — продължава Гари. — Но ви предупреждавам, че е доста мрачен.

Малори иска да чуе. Всички са любопитни. Гари прокарва пръсти през косата си. И започва.

— Не се бяхме събрали по обява и не бяхме млади като вас. Не ни свързваше чувство за общност, не живеехме като група. Брат ми Дънкан има приятел, който прие Руския случай много сериозно. Той беше сред първите, които повярваха. Подобни неща пасваха идеално на неговите теории на конспирацията, на параноята му, че правителството или някой друг е по петите ни. Що се отнася до мен, и до днес има моменти, когато не вярвам, че всичко това се случва. И кой може да ме вини? Все пак съм прехвърлил четирийсетте. Бях дотолкова свикнал с живота си, че не съм си и представял нещо подобно. Дърпах се. Но Кърк, приятелят на брат ми, беше убеден в това от самото начало. И явно нищо не бе в състояние да го разколебае. Един следобед Дънкан се обади и ми каза, че Кърк е предложил да се съберем у тях за няколко дни или докато се изясни повече за онова „нещо“. „Какво нещо?“, попитах го. „Гари, по телевизията само за това говорят.“ „Какво нещо, Дънкан? Имаш предвид онова, дето се е случило в Русия ли? Сигурно се шегуваш.“ „Хайде де — настоя Дънкан. — Ще изпием по няколко бири, ще хапнем пица и ще се кодошим с него. Няма какво да губим.“ Викам му, не, благодаря. Не ми се висеше с откачалки като Кърк, които нищят сензации. Все пак отидох. Бях гледал новини — както и всеки друг в страната. Започнах да се притеснявам. Просто пристигаха отвсякъде. Все пак глупашки се опитвах да поддържам недоверието си. Такива неща просто не се случват. В един момент обаче се получи съобщение, което ме подтикна да действам. Онова за сестрите в Аляска. Сигурно се питате защо ми е отнело толкова време, докато повярвам. Аляска се появи сравнително късно, само че Аляска все пак е Америка, а аз съм достатъчно провинциален, за да не се притеснявам за нещо, преди да ме е засегнало пряко. Дори говорителят по телевизията явно бе стреснат от собствените си думи. Да, дори човекът, който съобщи новината, трепереше, докато говореше.