Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 70

— Какво става, Том?

— Хей, Гари — обажда се Том, — би ли ни казал малко повече за себе си?

Птиците чуруликат.

— Кой е там? — пита Феликс.

— Казвам се Гари, на четирийсет и шест съм. С кестенява брада. Не съм си отварял очите от доста време.

— Не ми харесва как звучи гласът му — казва Черил.

Олимпия също е дошла.

— Защо си навън? — пита Том.

— Наложи се да напусна къщата, където бях отседнал. Хората не бяха добри. Напрежението нараства.

— Какво означава това, по дяволите? — пита Дон.

Гари замлъква за момент. После отговаря:

— Станаха агресивни.

— Това не ми харесва — казва на другите Дон. — Не отваряй вратата.

— Гари — вика Том, — откога си навън?

— От два дни, ако не се лъжа. Май скоро ще станат три.

— Къде ги прекара?

Къде бях през това време ли? По ливадите. Под храстите.

— Мамка му — изругава Черил.

— Слушайте — казва Гари, — гладен съм. Сам съм. И много ме е страх. Разбирам основанията ви да сте предпазливи, но няма къде другаде да отида.

— Обиколил ли си други къщи? — пита Том.

— Да! От часове чукам по вратите. Вие сте първите, които отговаряте.

— Как е разбрал, че сме тук? — пита останалите Малори.

— Може да не е — казва Том.

— Чука доста време. Знаел е, че сме вътре.

Том се обръща към Дон. На лицето му е изписан безмълвен въпрос какво мисли Дон.

— За нищо на света.

Том с плувнал в пот.

— Сигурен съм, че искаш да го пуснеш — продължава гневно Дон. — Надяваш се, че разполага с информация.

— Да, така е — потвърждава Том. — Надявам се да има идеи. Освен това мисля, че има нужда от помощта ни.

— Да. Е, аз пък мисля, че зад него може да има още седем души, готови да ни прережат гърлата.

— Боже! — възкликва Олимпия.

— Двамата с Джулс бяхме навън преди два дни — продължава Том. — Той е прав, в къщите наоколо няма никого.

— Тогава защо не спи в някоя от тях?

— Не знам, Дон. Храна?

— Вие двамата бяхте навън по същото време. Как така не ви е чул?

— Мамка му — ругае Том. — Не знам как да ти отговоря на този въпрос. Може да е бил на съседна улица.

— Не сте обиколили всички къщи. Откъде знаете, че казва истината?

— Пуснете го — намесва се Джулс.

Дон го гледа ядно.

— Тук нещата не стават така, приятел.

— Ами тогава да гласуваме.

— Хайде, мамка му — гневи се Дон. — Ако някой от нас не иска да отворим проклетата врата, значи не бива да отваряме проклетата врата.

Малори си мисли за мъжа на верандата. В нейното въображение очите му са затворени. Трепери.

Птиците продължават да чуруликат.

— Ехо? — подвиква пак Гари. Звучи напрегнат, нетърпелив.

— Аха — казва Том. — Съжалявам, Гари. Още обсъждаме. — Обръща се към останалите. — Да гласуваме.

— Да — казва Феликс.

Джулс кима.

— Съжалявам — обажда се Черил. — Не.

Том поглежда Олимпия. Тя върти глава в отрицание.

— Не искам да ти го причинявам, Малори — казва Том, — но резултатът е равен. Какво да правим?

Малори не иска да отговаря. Не иска подобна власт. Съдбата на непознатия е захвърлена в краката ѝ.

— Може би се нуждае от помощ — казва. В мига, в който го изрича, вече съжалява.

Том се обръща към вратата. Дон се пресяга и го сграбчва за ръката.