Читать «Мисти» онлайн - страница 92

Звънчето над вратата звънна. Усещахме, че ще се случи нещо изключително важно, и се огледахме. Йохан дю Плеси: той трябваше да е. Дори приличаше малко на Алекс: висок и с квадратна челюст, същата линия на косата и веждите; забелязваше се онзи вид семейна прилика, която определено съществува, но е трудно да посочиш точно каква е, имаше нищо общо с изражението и държанието. Имаше обаче и очевидни разлики: беше много внимателно обръснат и кожата му леко напомняше восъчната повърхност на сапунен камък. Създаваше впечатление за продълговатост — издължен врат, дълги ръце, заострени пръсти; дори носът му бе тънък и дълъг — такъв можеше да бъде и Алекс, ако минеше през машина за разтягане. Кафявите му очи обходиха чайната и се спряха на нашата маса. Лицето му се разтопи в доволна усмивка.

— Мис Кътси? — Подаде ръка на Тарин и тя я стисна. Остави куфарчето си и подаде и двете си ръце на Алекс с жест, който привличаше вниманието. — А това трябва да е Алекс! Боже мой, ти си истински образ и подобие на Роджър, когато бе на твоята възраст. — Йохан говореше с лек южноафрикански акцент, който бе приятен за ухото.

Алекс стана и му стисна ръцете.

— Радвам се да се запознаем, мистър Дю Плеси.

— Наричай ме Йохан. Чичо Йохан, ако можеш. Няма думи, с които да кажа колко фантастично е това, че те срещнах след всичките тези години. Видях те само веднъж и тогава ти беше бебе, преди Роджър да затвори вратата си за мен. Чувствам се така, сякаш най-после възвръщам семейството си.

Уриел ме погледна, все още изпитващ подозрение към непознатия. Всяка казана от него дума се регистрираше като истина.

„Казва ти истината, Алекс“, казах на сродната си душа.

Алекс едва дочака потвърждението ми. „Благодаря.”

— А аз въобще не знаех за вас, сър.

— Наистина ли? Кога те изоставиха родителите ти?

— Когато бях на три.

— Толкова малък? В такъв случай след всичко, което са ти сторили, прости ми, че не се опитвах по-упорито да те открия. Дори в най-смелите си мечти не съм си представял, че Мириам ще те изостави, тя бе такава предана майка. Предполагам, че си един от нас?

Алекс кимна.

Йохан го дари с горда усмивка.

— Разбира се, че си. Виждам го в теб. Брат ми така и не прие дарбата ми. А аз не знаех, че я е предал на детето си. Това е много приятна изненада. — Погледна към бара. — Ще си взема напитка и ще се присъединя към вас.

Уриел се изправи.

— Моля ви, нека аз ви я донеса. Седнете на моето място. Кафе?

— О, много мило от ваша страна, господин...?

— Бенедикт, Уриел Бенедикт.

Йохан ококори очи.

— От семейство Бенедикт от Колорадо?

— Точно така.

— Чувал съм за вас и братята ви. Много интересно семейство.

— Интересно е само едно определение за нас. Как пиете кафето си?

— Черно. — Сведе поглед към напитките ни. — Като племенника ми, изглежда.

Йохан седна до Алекс, точно срещу мен. Погледът му се плъзна по лицето ми.

— А вие коя сте, млада госпожице? Още една от семейство Бенедикт?

— Страхувам се, че не. Аз съм Мисти Девън.

Алекс хвана ръката ми, така че преплетените ни пръсти лежаха на масата между нас. Изпитвах облекчение, че иска да ме представи след разтворилата се пропаст.