Читать «Мисти» онлайн - страница 90

Трепнах, тъй като гълъб, който пресичаше залата на гарата, прелетя прекалено близо.

— Но аз мислех, че следващият ви дебат е чак вечерта?

— Така е и имаме тренировка след обяд, мислех, че ще имам няколко свободни часа преди това. Още не съм готов да те оставя. Ще дойдеш ли с мен, за да видим какво иска?

Родителите ми ме бяха помолили да ме видят на обяд насаме — молба на татко — но имах време преди това.

— Добре. Вероятно само има желание да те наглежда заради онзи странен журналист, дето дебне наоколо. А и нито един от нас не трябва да се разхожда наоколо сам. — Спомних си предупреждението на Уриел. Бях предала думите му на Самър и Ейнджъл, но не бях имала време да кажа на Алекс с цялото това неспокойствие от предната вечер. — Уриел каза, че серийният убиец се насочва към хора с определени дарби и че ти отговаряш на профила.

Алекс размърда рамене, с което издаде колко напрегнат се чувства.

— Тарин ме дръпна настрани и ми каза същото.

— И така, ще внимаваш, нали?

Той застана пред мен.

— Мисти, кога ще има време този сериен убиец да ме примами насаме със себе си? Сега имам своята сродна душа, която да се тревожи за мен. — Прокара опакото на пръстите си по бузата ми.

Тарин бе помолила Алекс да се срещне с нея в чайната на „Кингс Парад“. Възелът от тесни улички на Кеймбридж се разтваря там и пред „Кингс“ и „Сенат Хаус“ има пазар и зелени площи. Обичах просто да се разхождам, да предполагам, кой е всеки срещнат и каква е причината да бъде там. Тарин бе запазила маса до прозореца на чайната, откъдето можеше да наблюдава приливите и отливите на туристи, но тъй като небето над кремавите кули на катедралата на колежа „Кингс“ бе заплашително стоманеносиво, наоколо нямаше хора.

— Съжалявам, че прекъснах сутринта ви — каза тя и ни направи място, като се премести до прозореца. — Знам колко са специални тези първи дни.

Уриел пристигна веднага след нас, извикан чрез телепатия от стаята си в колежа, намираш се по-надолу по пътя.

— Здравейте, как мина снощи? — попита.

— Беше ужасно — казах и седнах на току-що освободеното от Тарин място. Бутнах кафето й пред нея.

— Съжалявам да го чуя — рече в отговор той.

— В момента баща ми се чувства далеч от всичко, свързано с хората с дарби.

— Предполагам, че за него не е неразумно да се чувства по този начин. Трудно е човек да се справи с нас.

— Затова ли искаше да ме видиш? — попита Алекс.

Тарин потърка показалеца си в кожения калъф на телефона си.

— Не заради семейството на Мисти, не.

Уриел срещна погледа й. Казаха си набързо нещо.

— Аз ще донеса напитките. Кафе?

— Аз искам чай, моля — казах.

— „Американо“ за мен. — Алекс съблече якето си и го преметна през облегалката на стола до моя. — Добре, мис Кътси, за какво става въпрос?

Тарин скръсти ръце и за малко сложи край на нервното си суетене.

— Тази сутрин получих имейл от човек, който твърди, че те познава.

Учудването на Алекс нарастваше.

— Кой?

— Това е странното. Казва, че те познавал от времето, когато си бил малък, и едва наскоро е открил къде живееш. В Англия е по работа, видял в списание, че си част от класиралия се за финалите отбор по дебати, и ми драснал два реда, за да ме пита дали може да се срещне с теб.