Читать «Мисти» онлайн - страница 87

— Но нямаше ли Мисти да е по-добре, ако беше просто... — татко затърси подходящата дума и избра погрешната —... нормална?

— Дъщеря ти не може да бъде нормална, Марк. Имаше шестнайсет години, за да го проумееш.

— Но сега това я прави мишена за онзи убиец. Ако на врата й не висеше този етикет, на който пише, че е момиче с дарба, щеше да е в безопасност.

— Не се заблуждавай. Нито един живот не е в пълна безопасност.

— Но животът на хората с дарби крие повече рискове.

— Както и този на пилотите на изтребители, но нямаше да спориш, че пилотите на изтребители не са длъжни да ни защитават.

— Може и да го оспоря, ако пилотът бе мое дете.

— В такъв случай никога няма да разрешиш на децата си да бъдат възрастни. Да си родител, означава да знаеш кога и как да оставиш детето да върви по пътя си.

— Обаче аз никак не искам да я видя да върви по пътя си и да попадне в погрешни ръце.

Потрих потните си длани в коленете си. „Съжалявам, Алекс.“

„Недей. Разбирам баща ти. За него това трябва да е ужасяващо.“

„По-мил си към него, отколкото аз мога да бъда в момента.“

— Татко? — намесих се 6 спора им.

— Да, скъпа?

— Наистина ли мислиш, че ще бъда по-добре без дарбата си, не само това нещо с истината, но и телепатията, телекинезата и така нататък?

Той, изглежда, се чувстваше неудобно и трошеше хляба си.

— Предполагам, че ако можех да избирам, щях да съм щастлив да притежаваш другите аспекти, но знам, че те боли, когато казването на истината влошава нещата.

— Но ме боли повече, когато казваш, че не съм дъщерята, която искаш. — Усещах как сълзите напират в очите ми, а в гърлото ми се образува буца.

„Той те обича, сладката ми“, каза Алекс.

Татко преглътна.

— Не исках да прозвучи така.

— Така ли?

— Ако видиш детето си, запътило се към опасността, няма ли да се опиташ да го спреш?

— Не знам. В този случай мисля, че ако знам, че трябва да поеме по тази пътека, щях да помоля да вървя с нея и да й помогна.

Татко изпадна в мрачно мълчание.

Както и можеше да се предположи, останалата част от вечерята бе ужасна. На Алекс вероятно му се искаше никога да не ме бе срещал — нито мен, нито семейството ми; майка ми бе смутена; а татко бе сам в крепостта на нормалните хора и искаше ние, останалите, да влезем вътре. Сбогуването във фоайето не реши нищо. Татко ме дари с по-дълга от обикновено прегръдка, но не можеше да върне думите си назад. Това е проблемът с дарбата ми: не можеш да се защитиш така, както чуваш политиците да го правят: „Не бях разбран правилно“, „Изразих се погрешно“ или ,Думите ми бяха извадени от контекста“. Аз излъчвам истината като с мегафон и не оставям съмнение у никого какво е било казано и какво е било чуто.

Да отида в изгнание на Северния полюс, както направил Франкенщайн, когато открил, че въздействието му върху околните е прекалено голямо бреме, ми се стори много привлекателна идея.