Читать «Мисти» онлайн - страница 77

Наредихме се на опашката пред бюфета.

— Този ли е единственият му интерес? Стори ми се, че последният му въпрос всъщност е насочен... е... към дарбата ти.

— На мен също ми се стори така. — Алекс огледа набързо библиотеката, стотиците лавици с еднакво подвързани томове. Бяха се оформили малки групички от състезатели по дебати, учители и представители на пресата, които бяха потънали в разговори. — Бих искал да разбера какво мислят Уриел и мис Кътси, но сега не му е времето. А и днес следобед е първият ни дебат.

— Очаквам го с нетърпение. — Вече бях запаметила графика му. Състезанието щеше да протече с елиминиране и единствено победителите щях да стигнат до следващия кръг. Отборът му щеше да се изправи срещу тексасците, а темата щеше да бъде „Вярваме, че обществото ще е в по-голяма безопасност при по-строг контрол над оръжията“. Като се имаше предвид културата по отношение на оръжията в двете страни, дебатът щеше да бъде разгорещен, а тексасците трябваше да говорят в защита на тезата.

Алекс прочисти гърлото си.

— Ъ-ъ, Мисти, имаш ли нещо против да си отвън?

— Отвън?

— Имам предвид вън от стаята.

— О!

— Знаеш, че си като криптонит за дарбата ми, а ще се наложи да лъжа убедително, за да победим. Може по грешка да ме застреляш по средата на спора. Мис Кътси предложи да играем безопасно.

— Но дебатите се състоят в моето училище.

Той погледна над главата ми.

— Уриел каза, че си добре дошла да го посетиш в квартирата му в колежа.

Разбрах. Естествено, че разбрах.

— Разбирам. Окей.

— Благодаря.

Преодолях разочарованието си и смених темата.

— Онзи журналист наистина никак не ми харесва, затова недей, нали разбираш, да оставаш насаме с него или нещо подобно, когато мен ме няма.

Чувах мислите на Алекс: „Какво? Да не би да съм на пет?”. Обаче не каза нищо, защото знаеше, че се тревожа.

— Няма. Мис Кътси ме държи на строг режим „никакви срещи с непознати“.

— Говори като майка ми. — Украсих чинията си със сандвичи и резенчета пресни плодове. Малки дъги от пъпеши и ананаси и неравни хълмчета от грозде и така, докато прехвърлях в чинията избраните от мен неща, направих усмихнато лице от храна. — Изгубила си е ума заради онзи убиец на хора с дарби.

Той си открадна грозде във формата на нос от моето произведение на изкуството.

— Значи, ти също ще внимаваш?

— Да, но аз не съм в центъра на общественото внимание като теб. Не се забелязвам така лесно.

Той замени носа, който бе изял, с огромен триъгълник диня.

— Не знам за това. Аз не мога да престана да те забелязвам.

— Това е защото съдбата е предопределила да ме намираш очарователна. Повярвай ми, ти си малцинство.

— Завърши ли скулптурата си от плодове?

— Да. Да седнем ли ей там? — Посочих слънчево местенце, току-що освободено от една група.

Ейнджъл и Самър се присъединиха към нашата маса до прозореца между два рафта с книги.

— Здравей, Мисти, здравей, Алекс — поздрави Ейнджъл весело.

— О, господи, ето пак — изстенах. — Ще се държиш ли добре? Тук сме заобиколени от нормални хора.