Читать «Мисти» онлайн - страница 78

— Няма шанс. — Тя си взе пържен картоф. — Погледни това: има формата на сърце. Можете да го вземете. — Остави го в моята чиния. За нея бе типично да предположи, че сме се влюбили веднага, и щеше да се наложи да я отведа встрани и да й обясня, че дълбоката връзка, която идва от дъното на душата, не е съвсем същата като любовта, не и на този етап, когато едва имахме възможност да се опознаем. Чувствата ми изкристализираха, предполагам тези на Алекс също, но аз не разпознавах формите, които приемаха.

Питах се какво ли е за другите момичета, когато срещнат сродните си души за първи път. Кристал ми бе казала, че дълго време не е познала у Ксав своята сродна душа, а после настъпила криза и ги принудила да открият връзката си. Когато прахът се уталожил, разбрали, че са преодолели голяма част от препятствията в процеса. Но било дори още по-лошо, след като имали време да помислят. Имах десет дни, за да сложа начало, преди Алекс да се върне у дома си, а през по-голямата част от времето трябваше да съм на училище. Което не бе най-романтичното стечение на обстоятелствата.

„Не знам: харесва ми идеята да седя зад теб в клас и да си предаваме бележки.“ Не бях го изключила и Алекс бе доловил края на мислите ми.

„Няма нужда да си предаваме бележки; имаме телепатията“, напомних му.

„Не е същото. А страхът дали учителят ще ни залови, който се прибавя към вълнението...“ Той проектира анимация как ми предава сгънато листче под чина, докато учителят минава покрай нас; а в следващата рамка бе единствената дума: „Заловени!“.

„Не се тревожи: ще те чакам, ако учителят те задържи.“

„А аз се надявах, че ще бъдеш отстранен от учебни часове с мен.“

В нашето училище наказанието отстраняване от учебни часове не важеше за горните класове, предполагаше се, че сме над това, но мисълта бе изкушаваща. „По всяко време.“

Оставих Самър и Ейнджъл със стриктните инструкции да ми предадат дебата телепатично и се изпарих към квартирата на Уриел в колежа „Тринити“. Щом стигнах там, той тъкмо привършваше срещата си със своя партньор в проучванията от „Кеймбридж“, доктор Шуъркрос. Напоследък се бяхме виждали два пъти. Докторът имаше разтревожен вид, беше в края на петдесетте, нисък и набит и приличаше на торба с брашно, застанал до Уриел, който пък бе като пакет спагети. Имах усещането, че ако потупам доктор Шуъркрос, от яката и ръкавите му ще изпада бял прашец. Той ми кимна, минавайки покрай мен, и забърза към лабораторията си.

— Здравей, Мисти, влизай. — Уриел отстъпи назад, за да ме пропусне.

— Хубава квартира. — Бяха му дали стаи, които гледаха към големия вътрешен двор с богато украсения фонтан, заобиколен от четири зелени малки морави. Няколко пътеки пресичаха двора и той бе заобиколен от сгради от светъл камък, прорязани от множество прозорци. Студентите се движеха по пътеките, никога не стъпваха на тревата и всеки се придържаше към своята траектория, като комети, минаващи по късче небе.

— Какво да ти донеса? Чай?

— Кафе, благодаря.

Той взе бурканче нес кафе.