Читать «Мисти» онлайн - страница 68

— Мисля, че знам останалото: плуваш си наоколо, очарователен си както винаги, а когато се приближиш до мен, потъваш. Аз съм еквивалентът на спънка.

Той протегна ръка и докосна с върха на пръста си дланта ми, оставяйки следа от електрически искри.

— Иска ми се да не беше така. — Истина.

— Значи, ще бъде катастрофа, ако сме сродни души?

— Да... може би. — Той погледна встрани смутен.

Не можех да не се засмея.

— Е, този отговор покрива всички възможности. Погледът му се спря отново на лицето ми.

— Не съм свикнал да не ми достигат думи, а ти ме караш непрекъснато да се препъвам. Обаче това няма да промени основната истина, нали?

— Не, няма. Или сме сродни души, или не сме.

Той стисна здраво ръката ми.

— Е, искаш ли да разбереш?

„Исках ли?“

— Леля ми казва, че не ми е необходима някаква сродна душа, докато не навърша осемнайсет. И аз виждам смисъл в това.

— И така, искаш ли да разбереш? — Гласът му бе малко по-дълбок.

Беше мъчение, но незнанието бе още по-лошо.

— Да.

— Затвори очи.

Оставих клепачите си да се затворят, сетне бързо ги отворих отново, само в случай че той се шегуваше с мен.

Той също бе затворил очи. Можех да му имам доверие. Затворих моите и зачаках. Имаше някого на прага на ума ми.

„Здравей, Мисти.“

ДЕСЕТА ГЛАВА

Алекс.

Летях. Обсипана със звезден прашец, вече не бях притеглена надолу от гравитацията. Ако отворех очи, със сигурност щях да видя, че се нося над пейката, кръжа над древния кръгъл неф на църквата и над ярко осветените прозорци от цветно стъкло. Шумът от уличното движение намаля. Останаха само шепотът на вятъра и острите като игли съзвездия на нощното небе, които ту се скриваха, ту се показваха от разпокъсаните облаци. Но не бях сама. Някой държеше здраво ръката ми по време на този полет. Втората звезда надясно и после направо чак до сутринта.¹⁸ Той ме дръпна по-силно към себе си и ме прегърна: две силни ръце около мен, прогонили всяка мисъл за студ и падане.

Отворих очи. Все още седях на пейката, но бях подпряла глава на гърдите на Алекс, докато истината бавно попиваше в нас.

„Моята сродна душа.“ Гласът му бе пълен с почуда. „Не мога да повярвам.“

„Да.“ Бяхме свързани чрез телепатия и аз виждах онова, което той искаше да ми покаже от съкровените си мисли, част от удивителната нова интимност. Умът му се вихреше като моя. Беше провел теста без очаквания, че резултатът ще бъде такъв; беше го направил, за да бъде мил с мен — да излекува раната ми. Но причината, че не очакваше този момент, нямаше нищо общо с това, че не бях достатъчно добра.

„Държах се така, защото нямам никого, който да ми е близък, никого, когото да нарека свой." Суперменът Алекс се държеше така, за да се защити. Отхвърлен от семейството си, от много малък той бе приел, че моделът на връзките му ще бъде такъв. „Не се надявам на такъв късмет.“ Пръстите му се плъзнаха по крака ми, който бе наполовина в скута му, защото някак се бях завъртяла в ръцете му, докато очите ми бяха затворени. Той откри бримката върху бедрото ми и ме погъделичка през дупката, която бе станала огромна по време на вечерта. Толкова по въпроса, че никой няма да забележи. Усещах, че се усмихва, макар още да не бях събрала смелост да го погледна в лицето. Предполагам, че тази дупка му даваше ясна представа колко съм несъвършена.