Читать «Мисти» онлайн - страница 67

— Разбира се, господине.

Оставих празния поднос на бара и сграбчих Анализ.

— Занесе бира на онзи мъж с червената риза, моля те. Имам нужда от почивка. — Не можех да остана в стаята. Самър или — още по-лошо — Ейнджъл щеше да ме преследва. Щеше да се наложи да им кажа истината — че бях истински наранена — а после вероятно щях да се разплача и да кажа нещо на Алекс. Макар и по трудния начин, бях се научила да избягвам потенциалните моменти на Мисти, а тук се задаваше един доста солиден такъв.

Отидох в дамската тоалетна и веднага предизвиках спор, тъй като едно момиче, което си слагаше блясък за устни пред огледалото, искрено призна пред най-добрата си приятелка, че е откраднало десет лири от чантата й по-рано вечерта. Трябваше да изляза, но не можех да избягам от себе си. Взех палтото си от закачалката в гардероба, излязох бързо навън и се сгуших, намерила убежище на една пейка в двора на Кръглата църква, средновековна сграда в съседство с университетския клуб за дебати. Беше огромно облекчение да се отдалеча от другите хора с дарби. Зелената морава миришеше на влажна пръст, тисови листа и захвърлени опаковки от бързи закуски. Вдигнах колене и подпрях глава на тях, представяйки си, че съм надгробен камък — студен и достатъчно твърд да не усеща нищо. Не се получи. Какво толкова неприятно имаше у мен, че Алекс дори не искаше да опита? Не бях съвършена като Самър, нито уверена и талантлива като Ейнджъл, но не бях и съвсем ужасна, нали?

Някой седна до мен. Хвърлих поглед, наполовина очаквайки да видя някого от местните пияници с бутилка ябълково вино, полюшващ се като тояга. Беше Алекс. Помислих си, че от двете възможности предпочитах да беше пияница.

— Защо избяга? — попита той.

Избърсах бързо очи в коленете си и вдигнах поглед. Лицето му тънеше в полусенките, хвърляни от фаровете на минаващите по шосето автомобили от другата страна на църковната стена. Започнаха да падат малки снежинки, полепваха по якето му и не се топяха.

— Знаеш ли каква е дарбата ми?

— Тарин каза, че караш хората да казват истината.

— Това не е цялата история. Знам кога някой лъже.

— Така ли? — Той потри длани една в друга, после духна върху тях. Дъхът му излезе на бели кълбета. Не можех да кажа дали се интересува най-вече от факта, че замръзва, или иска да прикрие факта, че е нервен.

— И не мога да лъжа дори да искам. Затова ще ти кажа, че видях как се чувстваше относно възможността да провериш връзката си с мен.

Той скръсти ръце и брадичката му изчезна в яката на якето му.

— Разбирам, че не съм момичето на мечтите ти, но какво толкова нередно има в мен, че не искаш дори да си зададеш въпроса? — Ето, казах го.

— Какво ти има на теб? — Той се обърна така, че едното му коляно бе наполовина на пейката, и застана с лице към мен. — Мислиш, че става въпрос за теб? Не, Мисти. Съжалявам, ако си помислила така.

— Само не ми казвай: не си ти, аз съм виновен.

Той се усмихна горчиво.

— Звучи като клише, но да, проблемът е мой.

Казваше истината... поне доколкото му бе известно на него. Не бях сигурна, че това помага.