Читать «Мисти» онлайн - страница 45

— О! Ще приема това като комплимент.

— Такъв е. — Винаги съм завиждала на Ейнджъл за правата й коса с цвета на див мед, а тя от своя страна ми е казвала, че ми завижда за къдриците. И двете харчим по цяло състояние за продукти за коса, всяка от нас, опитвайки се да изглежда като другата. Единствените, които печелеха от това, бяха производителите на лосиони. Поуката от историята: трябва да престана да се тревожа за косата си и да инвестирам в козметичната индустрия.

— Земята вика Мисти? — Самър бе свикнала с разсеяността ми.

— О, съжалявам! Просто планирах как ще спечеля първия си милион. — Взех чантата си. Останалите хора с дарби, пристигнали заедно с мен, вече бяха влезли в сградата, където бе рецепцията. Местността при Залива на контрабандистите приличаше повече на горска долчинка, отколкото на морски залив. Виждах хижите, разпръснати сред сребристите брези.

— Присъда?

— Не е лошо — каза Ейнджъл и ме въведе вътре. — В една хижа сме. Трябваше да има и четвърто момиче, но казаха, че няма да дойде.

— Това е жалко, но пък ще е забавно да сме само трите. — Оставих чантата си до бюрото и се регистрирах, — името ми — изписано с едри букви със заврънкулки в сравнение с четливите почерци над него.

— Ако имаше и четвърто момиче, това тук щеше да е повече като Известната петорка — каза Самър. — Според теб мислили ли са за това, като са избирали името?

Ейнджъл поклати глава.

— Не, заливчето наистина се казва така. Проверих на картата.

— Страхотно. Значи, сме близо до морето? — попитах.

— Не се вижда оттук, но не е далеч. Трябва само да се мине през горичката и после да се слезе по стръмна пътека.

Слънцето грееше, нямаше да имаме нищо преди четири часа, двете ми най-добри приятелки бяха с мен, а банският ми беше в чантата...

— Нека само хвърля нещата си в хижата, а после какво ще кажете да поплуваме?

— Има ли нужда от питане? — каза Ейнджъл.

Заливчето бе всичко, за което можеш да се надяваш на малък корнуолски плаж: полумесец от светъл пясък, много интересни скали, по които да се катериш или да скачаш от тях, ивица студена, но синя вода. Приливът прииждаше, затова трябваше да оставим хавлиите и обувките си доста по-нагоре. Хванахме се за ръце и се приготвихме за годишния си ритуал.

— На три. Без колебания. Без отклонения. Без да се обръщаме назад — каза Ейнджъл.

— Едно. Две. Три! — преброи Самър.

Викайки, затичахме надолу по плажа и влязохме право във водата, потрепващи от студ. Наказанието да не влезеш от първия път беше другите да те хвърлят, така че поощрението да не се уплашиш бе голямо.

— Не усещам краката си! — изпищя Ейнджъл.

— Късметлийка си. Аз ги чувствам и те ме молят да изляза. — Самър влезе още по-навътре. — А сега до кръста. Ооо-оу!

— Като се потопят и раменете, става по-добре! — извиках както винаги. Заплувах усилено, за да накарам кръвта си да циркулира. Приятелките ми бяха само на едно загребване зад мен. Плувахме около потопена наполовина скала. Когато се обърнахме отново с лице към брега, вече бяхме свикнали с температурата. Висях безтегловна и се наслаждавах на люлеенето на вълните.