Читать «Мисти» онлайн - страница 40

Хюго се засрами.

— Съжалявам, Мисти. Само се шегувах. Кабинката е напълно безопасна.

— Предполагах, но благодаря. — Рискувах да хвърля поглед към Алекс, но той отново се бе затворил в себе си. Не можех да го обвиня, че проявяваше загриженост, когато имах нужда.

Като слязохме от лифта, изпитах задоволство, че съм си взела суитшърт. В ясното студено време се откриваше страхотна гледка, макар и да бе с няколко градуса по-студено, отколкото очаквах, когато бях в долината. Тръгнахме към площадката, от която можехме да погледнем и която се показваше над града.

— Каква е тази подобна на пъпка планина? — попитах Майкъл, който стоеше до мен с развяваща се на вятъра руса коса. Струваше ми се, че виждам малка планина точно в центъра на Кейптаун, чийто връх бе оголена скала върху зелено възвишение.

Той притисна ръка към сърцето си, сякаш искаше да покаже, че ще получи инфаркт.

— Пъпка? Хайде, Мисти, къде е културната ти чувствителност?

— Оставих я у дома заедно с тактичността си — признах.

— Това е Лъвската глава. Не казвай на човек от Кейптаун, че си я нарекла пъпка, или може да не успееш да стигнеш жива и здрава до самолета.

— А може и да я понесат, хванали я за ръцете и краката, и да я качат на по-ранен самолет. — Това бе изречено от Алекс. Значи, беше решил да наруши самоналоженото си правило да ме избягва, нали така?

— Ще бъдеш доволен да ми видиш гърба, нали? — обърнах се към Алекс.

Той, изглежда, съжали, че е бил въвлечен в разговора.

— Не съм казал това.

Грешка! Правилният отговор беше: „Не, Мисти, харесваше ни да си тук с нас!“.

— И няма нужда. Разбрах, че не съм любимият ви гост. А ти съзнаваш, че се предполага това излизане да е прощалният ми подарък, нали?

Майкъл удари приятеля си в стомаха.

— Да, престани да разваляш последния ден на момичето.

Алекс вдигна ръце.

— Нищо не съм казал.

— Понякога значение има онова, което не казваш. — Обърнах се отново към гледката и загърбих дразнещото ме момче. — Не се тревожи, няма да се наложи да ме видиш отново след днешния ден.

Уриел и Тарин, уловени за ръце, дойдоха при нас, слънчевата светлина блестеше в косите им, златиста и кестенява. „Защо просто не носят огромна стрелка, на която да пише: „Съвършената двойка“?, помислих си с горчивина. Някои хора получават всичко. Аз ли бях единствената, която природата не искаше да оформи и да направи по-привлекателна? Ако стоях като тях, вероятно някое птиче щеше да се изходи върху мен или пък вятърът щеше да повдигне полата ми.

— За какво става въпрос днес? — попита Уриел, доловил последните ми думи.

— Казах, че няма да ме видят, защото си отивам у дома. — Това бе истината, просто пропуснах останалото.

— Не бих заложил на това, Мисти. — Уриел погали с палец дланта на Тарин. Когато и да погледнех към него, той винаги я удостояваше с малки докосвания, които сякаш мило казваха: „Не мога да повярвам на късмета си“. — Явно, че съдбата е благосклонна и тази година финалът на международните дебати е в Кеймбридж, Англия.

Тарин се усмихна горчиво.

— И предполагам, че това няма нищо общо с телефонните ти обаждания, в които предложи да избереш мястото? — Погледна към момчетата от отбора по дебати. — Миналата седмица Кайро оттегли кандидатурата си заради проблеми със сигурността.