Читать «Мисти» онлайн - страница 29

За мой вечен срам, настъпи мълчание, а после всички се изсмяха.

— Може би не — каза Алекс хладно.

— Тя ти срита задника на тенис масата — отбеляза Фил.

— Но това не я прави онзи вид момиче, с което се виждам да излизам. Далеч е от това.

— Ау, не казвай, че таиш лоши чувства към нея? Мислех, че стилната й победа над теб доказва, че на небето са ви предопределили един за друг. Имаш нужда от някого, който да допринася за скромността ти.

— Може би, но хайде, момчета: Мисти?

— Видя ми се мила.

„Благодаря ти, Майкъл, поне за това.“

— Прекалено е малка за мен — и изглежда като... — Алекс се поколеба.

Изглежда като какво? — попита Майкъл. Взех си обратно благодарностите, докато той подтикваше приятеля си да каже нещо непростимо.

— Сякаш е излязла от центрофуга.

Избухнаха в смях.

— Това е грубо, Алекс. Не е характерно за теб. — Хюго се наслаждаваше на острия език на приятеля си. Аз не. Раните ми кървяха.

— Грубо, но истина. Не, ако излизам с момиче, бих искал да бъде някое, което няма да ме кара да се смущавам.

Посредствено извинение на надменен чаровник. Притиснах колене до гърдите си и ми се прииска да можех да изчезна.

— Мисти? Мисти? Време е да вървим! — Франси застана на прага на кухнята. — А, ето те.

Момчетата се смълчаха.

Франси ме виждаше съвсем ясно от мястото, където бе застанала, както и отборът по дебати от другата страна на храста. Не можех да сторя нищо: станах, крайниците ми бяха изтръпнали от неудобното положение.

— Готова ли си да тръгваме?

— Да. — За нищо на света не можех да погледна към Алекс. Усещах погледа му в гърба си подобно на слънчеви лъчи.

— Не те откъсвам прекалено скоро, нали? Смяната ми утре започва рано, а Уриел ще остане да помогне на Тарин да разчисти.

— Не. Искам да си тръгна. — Веднага. Бях забравила за дарбата на Франси да чете мисли. Погледът й се стрелна към момчетата, после отново се спря на мен.

— О!

Да, о!

Поведе ме, прегръщайки ме успокояващо през раменете.

— Не им обръщай внимание. Това, което казват, не може да те нарани.

— Тази поговорка не е вярна. — Скръстих ръце на гърдите си, чувствах се така, сякаш бяха започнали да ми правят аутопсия тук и сега, а не просто бяха говорили за мен.

Тя ме поведе през гостите, без да протака сбогуванията, както може би щеше да направи при други обстоятелства.

— Не, не е. Но който подслушва...

— Да, знам. Трябваше да се отдалеча по-рано.

— Но не си го направила от чувство за срам.

За първи път зърнах смешното в ситуацията.

— Франси, толкова е лесно да се разговаря с теб. Знаеш какво ще кажа още преди да съм го изрекла.

— Да, така често имам дълги разговори със себе си. Хайде да те заведем у дома. Вземи вана за отпускане, поиграй с малките си братовчеди, забрави за онези момчета.

— Заповеди на лекаря?

— Точно така. Разсейване: най-доброто лекарство.

— Мисля, че ще имам достатъчно разсейване и за десет такива обиди, като кажа новината за Уриел. — Поне се надявах да е така. Страхувах се, че дочутият разговор си е проправил път под кожата ми като южноамериканска бълха, паразит, който прониква в краката в тропическия климат. Щеше да причини сериозни странични ефекти, преди да го изтръгна от паметта си.