Читать «Мисти» онлайн - страница 23

— Съжалявам, аз съм виновна. Карам хората да казват истината, без да искат.

— Ще трябва да го запомня.

Искаше ми се да не се налага. Трябваше да направя нещо за контрола си, ставаше все по-лошо. Сега дори не усещах кога го губя.

— Чувствам, че съм права, като казвам, че ще откриеш добри неща в дарбата си. Аз съм по-голяма късметлийка от повечето хора с дарба, заобиколена съм от двойки сродни души у дома и съм видяла някои удивителни неща.

— Родителите ти? — Тя ме заведе до масите със салати и хляб.

— Не, не те. Те са изключението. Мама не се е омъжила за човек с дарба, решила, че по обикновените стандарти татко е човекът за нея. Щастливи са заедно. Не искам татко да бъде различен, той е най-добрият човек, когото познавам. И най-здравомислещият, поне сравнен с нас, хората с дарби. — Тя се засмя. — Понякога се питам дали не е по-добре да си извън обществото на хората с дарби, отколкото да си част от него.

— Мога да си представя.

— Мама казала на Кристал — това е леля, търсачката на сродни души, която изпрати Уриел тук, — че не иска да знае коя е сродната й душа.

— Разумна жена. По същия начин възприемам знанието си кога ще умре някой: по-добре е да не знам. Мразя хората да ме молят да им кажа. Това може да промени нещата, да затвори пътищата за бягство от съдбата.

Не можех да си представя как е възможно да помоля да ми кажат такава мъчителна истина. Това можеше радикално да промени начина, по който ще изживееш остатъка от живота си, нали?

— Тук има ли и други хора с дарби? — исках да разбера дали предположението ми за Алекс е точно.

— Искаш ли плодова салата? — Тарин ми подаде чаша с екзотични плодове. Приличаха на малки бижута, поставени в подправена с мед вода. — Някои от по-възрастните хора са от общността, но аз не се смесвам с тази тълпа, те са повече приятели на Франси, отколкото мои. От по-младите единственият, когото съм разпознала в училище, е Алекс.

Значи, била съм права.

— В кой клас е той? — Едно момиче е длъжно да провери това все пак. За всеки случай.

— Беше в единайсети клас, но току-що премина в дванайсети, толкова е добър.

Значи, бил е една година преди мен, а сега кара последната. O, добре!

— Каква е дарбата му?

Тарин ме потупа по ръката.

— Чар. Трябва да си забелязала. Може да убеди и леопарда да промени окраската на кожата си, да придума рибата да излезе от водата и да накара всяко момиче да се влюби в него.

— Забелязах. — Не че бе така очарователен за мен, ако трябваше да кажа истината. А около мен винаги се говореше истината.

— Не използва дарбата си в дебатите — това би било нечестно, подобно на участието на Супермен в състезание по канадска борба, но мисля, че у него все пак има някакъв остатъчен чар, който му помага да приковава вниманието.

Смръщих вежди при вида на гърба на момчето, което сега се състезаваше на масата за пинг-понг с Уриел.

— Искаш да кажеш, че чарът му си има свой радиоактивен полуживот?