Читать «Мисти» онлайн - страница 19

Кимнах, защото нямах доверие на онова, което щеше да излезе от устата ми, ако се опитах да кажа нещо. Бях подчинила дарбата си, бях я затворила в обточен с олово ковчег и я бях заровила на два метра под земята, така че нищо да не изтече.

— Здравей! — Алекс ме погледна, очите му се спряха за миг на косата ми, после извърна глава. Усмивката си ли криеше?

— Майкъл Стейн, Хюго Смит и Фил Кроние.

Кимнах отново и ги определих като русокосата филмова звезда, африканския принц и здравеняка с червеникавокестенявата коса, но кралят на джунглата, без съмнение, беше Алекс.

— Здравей, Мисти. Страхотно име! — каза Майкъл, онзи русокосият. Имаше мили светлосини очи.

Можех да се справя, ако се придържах към фактите.

— Благодаря. Родителите ми харесват необичайните имена.

— Странно — измърмори Алекс, а после смръщи вежди.

Познавах това изражение: означаваше, че не е имал намерение да каже това. Проверих дарбата си. Този път вината не беше моя; контролирах я.

— Може би звучи малко странно на непознат — признах, — но имената в семейството ми са такива. Кръстени сме по двойки. По-малката ми сестра е Гейл, после идват близначките Пийс и Фелисити, малките ми братя са Съни и Темпест, макар че наричам най-малкия Пест, защото е само на три и непрекъснато ме дразни. — Наистина трябваше вече да престана да говоря.

— Не е много мило от твоя страна. — Въпреки че го използваше, за да ме критикува, трябваше да призная, че Алекс имаше глас, сладък като десертна заливка с бренди, който вероятно му бе спечелил половината дебати само заради самия тон. Той се изливаше върху всичко безвкусно и го караше да губи формата си.

Все пак бях принудена да се защитя.

— Предполагам, че може би изглежда така, но използвам този прякор с любов. Всъщност той му харесва, нали разбираш... това си е нещо между брат и сестра?

— Не, не разбирам, защото нямам братя и сестри.

В това имаше смисъл, защото имаше вид на единствен наследник, какъвто, както бях открила, често имаха децата, които бяха основният фокус на родителското внимание.

— В такъв случай вероятно би могъл да се опиташ да си представиш?

— Наистина бих предпочел да не го правя.

Фил, здравенякът с червеникавокестенявата коса, се намеси, за да облекчи нажежената атмосфера, която неочаквано се бе възцарила между нас.

— Наричам малката си сестра и с по-лоши имена, така че напълно разбирам. Харесва ли ти Кейптаун, Мисти?

— Още не съм го разгледала както трябва, тъй като пристигнахме едва вчера.

— Ние?

— Дойдох с роднина по съребрена линия. — Дарбата ми ме кара да бъда дразнещо буквална. — Той е ей там с вашата учителка по история.

Момчетата погледнаха нататък и видяха Тарин да се връща през моравата с Уриел, който я бе прегърнал през раменете.

— Той познава мис Кътси? — попита Алекс.

Уриел се наведе и я целуна.

— Вече да.

— Мислехме, че чака някой специален. Винаги ни казваше така — отвърна русокосият Майкъл.

— Той е някой специален.

— Уха! Важна новина!