Читать «Мисти» онлайн - страница 18
Джос Стърлинг
TPETA ГЛАВА
Оставихме Уриел и Тарин да се опознаят по-добре и Франси ме представи на мъжа до барбекюто.
— Джоунас, това е Мисти. Дошла е на гости от Англия.
— Радвам се да се запозная с теб, Мисти. — Джоунас постави кюфте в хлебче и ми го подаде. Беше съвсем леко изгорено и ухаеше прекрасно.
— Джоунас преподава история заедно с Тарин в училището.
— Благодаря. — Усмихнах се и взех бургера. Беше прекрасно, че половинката на Уриел бе учителка по история с дарба да вижда миналото. После си спомних по-ранната забележка на Франси, че сестра й не харесва дадената й психична сила. Запитах се каква ли може да е „неприятната“ дарба на Тарин; можех да съчувствам на човек, който намира дарбата си по-скоро за проклятие, отколкото за благословия.
— Защо не отидеш да се срещнеш с някои от учениците? — Франси посочи тълпата непознати като че ли очакваше да се гмурна сред тях без никакви притеснения, че съм съвсем непозната за всички. Нима бе забравила какво е да си на шестнайсет? — Празнуваме това, че отборът на горните класове спечели състезанието по дебати на училищата от Южна Африка.
О, боже! Вече можех да й кажа, че това няма да свърши добре. Аз съм обратното на добър в споровете човек, защото не мога да защитавам твърдение, в което не вярвам. Учителката ми по Философия и етика отдавна се оказа от мен що се отнасяше до дискусиите в клас. Винаги ми поверяваше отброяването на времето, тъй като това бе единственото, което не обърквах. Никак не беше вероятно отборът по дебати и аз да намерим общи теми за разговор.
— О, ъ-ъ, браво на тях, че са спечелили...
Джоунас очевидно имаше повече опит от лекарката в справянето с ситуации, в които участват тийнейджъри.
— Франси, ако поемеш това тук, ще представя Мисти на някои от тях. — Джоунас, усетил нежеланието ми, постави топлата си длан върху гърба ми. — Не се тревожи, не хапят. Мили момчета са.
Заведе ме до група, стояща в далечния край на верандата. Каква съвършена картина бяха, сякаш някой фотограф преднамерено ги бе наредил да застанат така, окъпани в късната слънчева светлина, докато планината Тейбъл разпръскваше розово зарево над тях. В самия център бе най-удивителното момче, което някога бях виждала: тъмнокестенява коса, къса от двете страни, но с онова, което небрежно наричам „гребенче“ на върха, което просто те моли да прокараш пръсти през него. Надолу ставаше дори още по-добре: черни вежди, пронизващи светлосини очи, обрамчени от тъмни мигли, които им придаваха допълнителна сила, леки бръчици по брадичката, подчертаващи усмивката му, силен загорял врат над отворената яка, мускули на олимпийски шампион по гребане и височина, която бих определила като малко под метър и осемдесет и пет.
„Престани да гледаш момчето влюбено“, предупредих сама себе си. „Ако не искаш да се поставиш в неловко положение, дръж се като обикновен човек, а не като шокохолик в „Кедбърис Уърлд“. И при никакви обстоятелства
— Момчета, бих искал да ви представя Мисти. — Джоунас посочи последователно с ръка всяко момче от отбора по дебати, като започна от „Мистър—аз—съм—прекалено—секси—за—моята—тениска“. — Алекс дю Плеси, капитан на отбора.
