Читать «Мисти» онлайн - страница 115

— Знаеш ли какво, Мисти, звучи ми така, сякаш си размислила.

Но не поради причините, които имаше наум той. Чувствах се така, сякаш се състезавах с Йохан, и губех.

Нападението ми изглеждаше най-добрата защита

— Защо аз съм проблемът тук? Ами ти? Какво ще кажеш за опитите ти да избегнеш да се появяваш на обществени места с мен?

— Мисти...

— Не, ти ме чуй, защо трябва да бъда в изгнание? Не можеш ли да се научиш да се справяш? Защо не ми отделиш малко от безценното си време и не се опиташ?

— Мога да се науча, но не мисля, че международното състезание по дебати е мястото за подобни тестове, след като изтръгваш от мен неподправената истина, а ти как мислиш? — Говореше студено и дори малко надменно. — И няма да се извиня, че искам да опозная чичо си, това е естествено.

— А кога ще дойде подходящият момент да се научиш, след като все отлагаш?

Той поклати глава, сякаш искаше да ми каже „не ставай глупава, Мисти'', което ме накара да премина границата.

— И какво смяташ, че ще кажеш, ако те принудя да изречеш истината? Знаеш ли, поставяш го така, сякаш аз те карам насила... сякаш надзирател на роби плющи с камшик зад теб.

— Не го казах така

— Напротив! — Бях преброила случаите, макар той да не им държеше сметка. — Накара ме да се мразя, когато каза онова за дарбата ми. Винаги е „Мисти ме накара...“ или „истината бе принудена да излезе от устата ми“. Какво толкова грешно има в истината? А какво, ако аз съм правата, а всички останали грешат, като прекарват целия си живот в лъжа, за да вървят нещата гладко?

И тогава разбрах. Бях мислила, че от всичките ми близки само баща ми не ме приема такава, каквато съм, но не бе само той. Човешкото общество мразеше честността. Хората с дарби се различавахме само по това, че останалите виждаха дарбата ми като условие да се отнасят внимателно с мен... недъг, който има нужда от терапия. Да бъда Мисти, това не бе достатъчно, не беше дори и за сродната ми душа. Не беше дори и за мен.

— Хей, Мисти — извика Хюго, — приятелите ти казаха, че си била в стаята си по време на дебатите.

Новата ми стая. Тя беше празна, ако не се броеше малкият куфар с нови дрехи, тъй като всичките ми вещи бяха унищожени.

— Да, така е. — Не погледнах Хюго. Очите ми се спряха на черната купчинка маслини върху неизядената ми пица. Приличаше на миниатюрна автомобилна гума, изцапана с жълта кал. Откачили се от автомобил колела.

— Е, това просто е подло. Мислех, че си приятелка. — Тонът му бе шеговит, но думите му пак прозвучаха като обвинение. — Имахме нужда от цялата подкрепа, която можехме да получим, тъй като повечето бяха на страната на обаятелните датчани.

— Хюго — предупреди го Алекс. Той се тревожеше за мрачното ми настроение, виждах го, но нямаше представа колко дълбоко бе станало отчаянието ми. — Помолих Мисти да не идва.

— Защо? Срамуваш се от нея или какво? — Хюго отново искаше да се пошегува, обаче думите му не прозвучаха забавно, тонът му бе прекалено сериозен. Дарбата ми в ход.