Читать «Мисти» онлайн - страница 114

Анализ удостои обяснението ми с повдигане на раменете и се обърна към Фил.

— Беше толкова забавен! Шегата ти за банкерите наистина запуши устата на датския отбор.

— А Алекс наистина ги разби в обобщението. Нямаше връщане назад — добави Хафса.

— Да, беше далеч по-забавно, отколкото очаквах — каза Тони.

Играех си с тумбестата мелничка за черен пипер.

— Знаеш ли, Алекс, всичко, от което имам нужда, е звънче и табела, на която да пише „прокажена“.

— Под карантина си заради мен, а не защото нещо не е наред с теб — отбеляза Алекс и ми доля лимонада от малката бутилка.

— Доста неща не са наред с мен, след като не мога да бъда там за сродната си душа.

— Шшт, bokkie, започваш да се тревожиш.

Гласът на разума не ми помагаше.

— Започвам да се тревожа? Аз съм разтревожена! Разтревожена съм цяла седмица. О, не, щях да изгубя спокойствието си тук, насред la dola vita.

— Знам. Разбирам.

Не разбираше.

— Аз съм такава отвратителна сродна душа. Просто искам да бъда с теб, да те чувам, да те виждам как изнасяш речите си.

— Може би някой ден ще имаме решение как да го постигнем, но днес ти щеше да сложиш край на победния ни устрем. Не исках да причиня това на приятелите си. — Погледът на Алекс се насочи към приятелите му, които страхотно се забавляваха с моите в другия край на масата. — Победата означаваше толкова много за тях.

— Но позволи на Йохан да слуша. — Чичото на Алекс бе присъствал на всички дебати, гордо заел място на първия ред. Сега Йохан седеше до Алекс, обаче бе потънал в разговор с Тарин. Ако чуваше препирнята ни, бе прекалено учтив, за да го покаже. Тарин споделяше с него спомени за Алекс от училище, а Йохан попиваше всяка история за порастването на Алекс, което бе пропуснал. Дочувах изрази като „първи в класа“, „удивително зрял за възрастта си“, „ценен член на училищната общност“. Различията между нас никога не са били така ярко подчертавани.

Вниманието на Алекс отново бе насочено към чичо му, на устните му се появи лека усмивка.

— Разбира се, че той може да слуша. Няма същия ефект върху мен като теб.

Вече го знаех.

— Но, Алекс, чувствам това като огромна загуба. — Исках да бъда по-добра, по-малко егоистка. Унищожих коричката на пицата си и се отказах от храната. — Нищо чудно, че някой иска да се отърве от мен, дори аз искам да се отърва от себе си.

— Не говори така! — ядосах го, но не давах пет пари, бях изпълнена с безнадеждност и безразсъдност. Сега поне ми обръщаше внимание. — Ти си моята сродна душа, съвършена си за мен. — Стисна ръката ми почти като наказание. — Ще трябва просто да поработим над нещата — Сините му очи горяха, искрени.

— Да поработим над нещата? Сякаш можем да го направим, след като живееш на другия край на света! Имам едва седмица с теб, а ти я прекарваш с други хора!

Защо правех това? Знаех, че се самоунищожавам, но някак не можех да спра

Алекс пусна ръката ми и се облегна назад, изражението му бе по-скоро хладно, отколкото нормално.