Читать «Мисти» онлайн - страница 116

Станах. Алекс бе казал още от самото начало, че го поставям в неловки ситуации. Оказваше се прав.

— Мисти, не се срамувам... — Алекс млъкна, не можеше да довърши изречението и да каже на всички в стаята как точно гледа на мен. Като на човек, който е причина за смущението му. Като на бреме.

— Отивам си у дома.

Алекс се изправи с намерението да ме последва.

— Не с теб. — В момента не можех да понеса да бъда с него.

Той седна, изражението му ясно показваше, че е наранен.

„Защо не?“

„В момента не мога да бъда с теб.“

— Не можеш да си отидеш сама.

Уриел се надигна, но Йохан стана и му махна да седне.

— Трябва да преместя колата от мястото й, защото е платено само за два часа, така че ще я изпратя вместо теб, Алекс. — Потупа племенника си по рамото.

— Благодаря. — Алекс кимна на чичо си, но не ме погледна. Ближеше си раните.

Хюго отвори уста да добави нещо, но Фил го смушка с лакът в ребрата.

— Ще се видим по-късно, Мисти! — извика Хафса. Долових подтекста: щеше да провери как съм, когато се прибереше.

Кимнах и излязох с прегърбени рамене. Бях груба, но това бе по-добре, отколкото да избухна в сълзи и да разваля вечерта на всички. Заточението ми имаше поне тази си добра страна.

Йохан ме настигна на тротоара отвън. Духаше силен вятър.

— Колата ми е зад ъгъла.

— Благодаря. Нямаше нужда. — Част от мен копнееше за тиха разходка, за да сложа в ред обърканите си мисли. В главата ми цареше такъв хаос, какъвто бе и в стаята ми след нахлуването на натрапника.

— Всичко е наред, Мисти. Всъщност за мен е удоволствие. Като те закарам, ще ти спестя вървенето в студа, а Тарин ми обясни защо никой от вас не трябва да е сам. — Насочи ключа си и фаровете на черната тойота светнаха, а огледалата се наместиха в позиция за шофиране. — Скачай вътре. Ще те откарам за нула време.

Седнах отпред в наетата от него кола и ми отне миг да осъзная, че сме поели към околовръстното.

— По това време на нощта е по-направо през града. Искаш ли да те упътя? — Разтрих слепоочията си, усещах главата си така, сякаш страдах от лоша настинка, болеше ме толкова, че ми беше трудно да чувам и да дишам. Край нас преминаваха светлини, хора, изкривени от сенките и скоростта.

— И така е добре. Мога да намеря пътя и с помощта на навигацията. — Той наклони малкото устройство към себе си и погледна екрана. — Разбирам какво имаш предвид. Но след като съм поел по този маршрут, можем и да го следваме, Чувстваш ли се по-добре? ,

Всъщност... чувствах се по-зле.

Той не изчака отговора ми.

— Племенника ми наистина си го бива, нали?

— Да, можеш да се гордееш с него.

— Мислиш ли, че ще иска да прекарва ваканциите при мен?

— Вероятно. Попитай го. Той иска семейство повече от всичко друго.

— Със сигурност не повече от теб?

След спора ни? Щяхме да разберем утре сутринта.

— Не знам, мистър Дю Плеси. Съжалявам, имам главоболие. — Затворих очи, отпуснала глава на облегалката.

— Така ли? Много съм добър в излекуването на такива дребни неразположения. Искаш ли да те отърва от него?

— Такава ли е дарбата ти? — Изглежда, че не можех да отворя очи.

— Да. Мога да го премахна. Наистина е много просто.