Читать «Кристал» онлайн - страница 81

- Какво? - сопна се той.

- Погледни ме, Хав. - Той вдигна очи и срещна погледа на баща си. - Можеш да ми имаш доверие, че ще се грижа за нея. Кълна се в живота си, че ще внимавам да не я сполети беда - нито нея, нито майка ти, нито Даймънд, нито Фениск или Скай.

Не можеш да обещаеш - тихо рече Хав, а гневът му остана стъпкан в снега.

- Ще ви кажа следното: ако нещата много се объркат, имаш разрешението ми, Айвс, да взривиш портите на имението и всички да се спуснете на помощ. Но засега нека да опитаме да измъкнем момичетата с преговори. Това е най-безопасният път.

Зед изруга, а Айвс кимна предпазливо. Трейс ме прегърна силно.

- Пази се, сестричке - прошепна той. - Ако Даймънд знаеше, никак нямаше да й хареса, че те пускам да идеш там.

Двата снегомобила изникнаха пред погледа ни и обърнаха така, че да гледат към къщата. Лицата на шофьорите бяха скрити зад каски, а те нито слязоха, нито дори промълвиха и дума. Под дрехите спокойно можеха да се крият извънземни. С тихо бръмчене вратата се отвори толкова, че да се мушнем вътре по един. Контесата действаше на сигурно и това не беше изненадващо, ако знаеше какви дарби има насреща си в лицето на семейство Бенедикт. Точно тук Виктор щеше да бъде особено нежелан гост.

- Хайде, момчета, ще се видим след малко - рекох аз с престорена веселост. Последвах Сол и се проврях през вратата. Щом влязох вътре, тя се затвори с бучене. Хав се опита да не поглежда към мен, но при все това ме стрелна с агонизиращ поглед.

Сол преценяваше двамата мъже върху снегомобилите.

- Ти върви при този, Кристал - той посочи към по-едрия от двамата шофьори.

Останах изненадана. Помислих си, че би ме насочил по-скоро към другия.

- Обикновено мозъкът крие заплаха, а не мускулите - прошепна той и ми помогна да се кача зад мълчаливия мъж. - Твоят шофьор изглежда безобиден.

Предпазливо се улових за кръста на мъжа, който не дочака Сол да се качи, а запраши с пълна скорост обратно към замъка.

Шумът беше оглушителен, за да задавам въпроси, затова се постарах да запомня пътя обратно, в случай че ми се наложеше да се върна сама. Алеята беше маркирана със стълбове, които указваха пътя в дълбокия сняг. От двете й страни се простираше елова гора. Завихме зад ъгъла и пред нас се показаха градините - загадъчни в зимното си покривало, - но тук-там се виждаха тераси, плетове и статуи. Над нас се възправи замъкът - тъмен силует на фона на небето, чиито каменни нокти дращеха звездите, сякаш им завиждаха за свободата от веригите на земното съществуване. Бях попаднала в приказка. Не беше трудно да повярвам, че разумните преговори за освобождаването на момичетата може би изглеждаха наивни тук, както ако опиташ да вразумиш един върколак да не те напада.

Двигателят спря. Слязох, но не можах да се насиля да благодаря на придружителя си. Отново, без да пророни и дума, той откара снегомобила зад крепостта, където вероятно контесата държеше превозните си средства. Там, където стоях, имаше огромно обръщало, но иначе нямаше следи от коли. След миг пристигна снегомобилът със Сол, който видимо си отдъхна, когато видя, че го чакам. Той слезе, с бърза крачка дойде при мен и ме хвана за ръката, преди някой да ни раздели.