Читать «Кристал» онлайн - страница 47

Но аз не бях давала съгласието си да разкрия недостатъците си пред цялото му семейство.

- Хав, та аз дори не ги познавам. Не ми се иска всички да участват.

- Нямах предвид всички - само Зед и Виктор. Зед е седмият син и има по малко от почти всички наши умения, а освен това може да ни държи заедно, когато правим дружно проучване. Досаден е като конска муха, но ще свърши работа. - От тона му личеше, че не мисли онова, което казваше. Хав беше много по -близък с братята си, отколкото аз с моето семейство. - Когато Скай и Феникс срещнаха братята ми, и двете имаха насадени лоши работи в главите си, макар и по различен начин. Известно време беше трудно, докато ги оправят. В нашия свят понякога се случва някои от савантите да станат жертва на такива злини. Злосторниците сред нас не са малко и контролът над съзнанието е очевиден начин за действие.

- Но аз съм сигурна, че никой никога не ми е причинявал нищо. Скай и Феникс ми разказаха, че са попаднали в ръцете на злодеи. А моят живот е бил спокоен и безгрижен - училище, семейство, нищо лошо не м и се е случвало никога.

- В такъв случай няма да открием нищо такова. Но аз все пак искам да се уверя.

- Добре, но не обещавам. Нека първо отново да се срещна със Зед и Виктор. Не им съобщавай какво си намислил. Искам сама да преценя дали мога да ги пусна вътре.

- Моля те, Кристал.

Вдигнах ръка.

Стига вече, Хавиер Бенедикт. Достатъчно територия отстъпих за тази вечер.

- Хавиер Бенедикт ли? Сега вече знам, че наистина съм прекрачил границата, щом използваш цялото ми име. - Той ме завъртя във валс около Кампо ди Санта Агнезе, малко площадче близо до апартамента ни с няколко от оскъдния брой дървета, които растяха в Дорсодуро. - А ушите няма ли да ми издърпаш?

- Не ме предизвиквай!

Той ме повдигна върху една пейка, разходи ме до края й, а сетне, когато слязох от нея, ми се поклони.

- Ще прости ли някога госпожицата дързостта на своя смирен слуга?

- Виждам, че одеждите от осемнайсети век са полепнали по маниерите ти. - Потрих с кокалчета главата му. - Глупчо.

- За вас, милейди, сър Глупчо.

Когато стигнахме до моста пред нашата порта, и двамата едновременно осъзнахме, че приливът отново бе дошъл.

Вдигнах крак и му показах ботуша си.

- Още едно конче на гръб?

- Не! Гордостта ми не може да го понесе. - Той седна на гърбицата на моста, свали си обувките и ги тикна в ръцете ми - На, дръж! И каквото и да правиш, само не ги изпускай! - Тогава, преди да успея да разбера какво е намислил, той ме грабна в ръцете си и нагази във водата, която стигаше почти до коленете му.

- Хав! Нали съм с ботуши! Няма нужда да ме носиш.

Той ме притисна по-близо.

- Има нужда, и още как, милейди. Нима не сте чели „Наръчник по галантност за джентълмени“?

Поклатих глава и се засмях, защото той взе да съска, когато пръстите му усетиха студената вода.