Читать «Кристал» онлайн - страница 22

- Добре съм, благодаря ви. Започнах работа при синьора Кариера.

- Ах, да. Чух, че е получила голяма поръчка от филмовата компания. Какво щастие и за двете ви!

Засега щастието беше доста приглушено поради огромната работа около шиенето на костюмите. Едва бях успяла да ввдя отблясъка от звездния прах на Холивуд.

- А вие как сте, контеса Николета?

- Sempre in gamba. - Смешен израз, който грубо се превежда с „все още съм на крака“. Ястребовите й черти се набръчкаха в усмивка, а избледнелите й сини очи пробляснаха. Лицето й ми напомняше на Мария Калас - оперната дива: с голям нос, все още черни вежди и осанка на кралица, нищо че беше малко прегърбена. - Имаш ли новини от очарователната ти сестра? Мислех, че досега трябваше да се е завърнала от Америка.

- Даймърд реши да поостане. Не сте ли чули? Откри сродната си душа.

- О, небеса! - Контесата сключи ръце и заплашително се олюля. Добре, че лоцманът все още здраво я стискаше. - Ох, ох, толкова се радвам за нея. Кой е щастливецът?

- Трейс Бенедикт. Произхожда от семейство саванти, които живеят в Колорадо. Изглежда, семейството е доста известно в полицейските кръгове. Познавате ли ги?

За миг изражението на старата жена замръзна, докато отслабналата й памет претърсваше данните в мозъка й Сетне лицето й се проясни

- А, да. Чувала съм за тях. Колко... интересно. Не знам дали са достатъчно добри за Даймънд. Не знам изобщо дали има някой достатъчно добър за нея.

- Разбирам какво искате да кажете, но той ми се струва отлична партия за нея.

Камбаните забиха, за да известят началото на службата. Контесата стисна ръката на лоцмана, за да му даде знак, че е готова да влезе в църквата.

- Поздрави я от мен, Кристал. Очаквам да те видя, когато се отбия да получа костюмите си за Карнавала. - Празненствата преди Великите пости, които организираше, бяха известни и привличаха много личности от висшето общество от целия свят. - Стига синьора Кариера да успее да ме вмести тази година.

Усмихнах й се и я уверих, че ще успее. Никой не би постъпил толкова глупаво, че да върне с пренебрежение редовния си клиент, дори когато в града имаше филмов екип. Режисьорите идваха и си отиваха. Контеса Николета беше вечна.

Двамата с Роко тичахме на връщане. Влязохме в двора и отключих. Синьората вече се беше прибрала. Омърлуших се, когато видях купчините платове, които беше взела със себе си. Имаше злия навик да си нос и работа вкъщи и тъй като живеех отгоре, беше започнала да си мисли, че само чакам да си плюя на ръцете. Подобни страхове обаче не измъчваха Роко ни най-малко: той се хвърли към стопанката си с буен ентусиазъм, заподскача около нея и заблиза пръстите й. Синьората беше тънка и грациозна жена със светлоруса коса и успешно съумяваше да прикрие факта, че вече наближаваше седемдесетте. Носеше очилата си на диамантена верижка на врата си и в момента те се удряха в гърдите й, докато тя изтръскваше едно прекрасно парче кадифе в изумруденозелено.

- Как мина разходката? - попита ме. Предположих, че се обърна към мен, макар че гледаше към Роко.