Читать «Кристал» онлайн - страница 19

- Барози, предупреждавам те: имаш десет секунди и после пускам Роко.

Квартал на Венеция. Бпр.

Барози присви очи. Беше прав да не се впечатлява - идеята на Роко за свирепо куче се заключаваше в това да надава картечен огън от истеричен лай. Но и най-малкият намек за ответен удар от котарака и той тичаше да се скрие в полите ми. Във Венеция жилищното пространство е оскъдно и затова кучетата са малки, но котките стават огромни, тъй като тук е котешкият рай - има много мишки и никакви коли: естественият ред беше обърнат с главата надолу.

Отключих тежката ключалка на входната врата на съседката ни и пуснах бигъла да направи една предварителна обиколка на градината, да подуши тук-там, а в това време аз се качих по външните стъпала до нашия апартамент на втория етаж. Венеция се подмладява, колкото по-нагоре се изкачва човек: апартаментът на синьора Кариера беше от късното Средновековие, с тежки дървени греди и мрачни стаи. Пристроен по-късно, нашият беше само на няколкостотин години и имаше високи тавани и много светлина. Оставих покупките на кухненския плот и погледнах към малкото дворче с прането, проснатото на въжетата, малката веранда и купищата саксии с цветя край високите стени, а после към Канале дела Гуидека - широката ивица вода, която отделяше Венеция от сателитните й острови. Слънцето вече се потапяше над крановете и покривите на предградието Гуидека отсреща и почти отвесните снопове осветяваха бледите кайсиеви стени на кухнята, като ми напомняха, че трябва да побързам, ако искам да разходя Роко на светло.

Преоблякох се в чифт черни къси панталонки и бяла тениска, свалих елегантните си обувки за работа и на тяхно място си обух маратонки. Предупреждението на Хав отпреди няколко седмици ме беше накарало да бъда по-внимателна със здравето си и затова бях започнала да тичам. За голяма моя изненада, намирах го дори за приятно. А и така си имах извинение да не отида на лекар. Даймънд не беше тук да ме тиранизира, а без нея сама никога нямаше да пристъпя прага на някоя клиника. От тичането се чувствах добре, а това означаваше, че нищо ми няма. Имах късмет да живея на една от малкото венециански улички, където беше възможно да тичаш в права линия. Широката улица „Затере“ вървеше край Канала и ставаше отлично за писта за бягане, при това не беше претъпкана с туристи.

Вързах косата си на опашка с един широк ластик, после направих няколко упражнения за загрявка, като гледах да не мисля за празнотата в апартамента. Никога преди завръщането ми от Денвър не бях живяла сама. В училище около мен вечно имаше някой - другите момичета или учителите, а след като завърших, с Деймъвд деляхме апартамента. Продължавах да изпитвам усещането, че само си играя на пораснала жена, която сама се справя с живота, а сетне изведнъж вече плащах сметката за телефона, зареждах хладилника с продукти - изобщо всички дреболии, които сякаш са запазената територия на възрастните. Неусетно бях минала в техния отбор, но отвътре продължавах да се чувствам като момиче. Дори не можех да дам изблик на гнева си като хората, когато ми идваше до гуша от шефката - нямаше кой да се стресне, щом затръшна силно вратата или избухна в поток от ругатни. Бях започнала да разговарям с животните. Е, поне не чаках да ми отговорят. Може и да се превръщах в ексцентрик, но не бях полудяла.