Читать «Кристал» онлайн - страница 124

- Но моля ви, отговорете ми честно: не си ли спомняте нещо хубаво от времето, когато сте живели със своя сродна душа? Не си ли е заслужавало да го познавате дори за краткия срок, в който сте били заедно?

В очите й заискри твърд пламък.

- Ти се осмеляваш да ми говориш така несериозно за Джузепе? Няма как да знаеш, няма как да разбереш - тя опря юмрук в гърдите си. - Нямаш и най-малка представа какво изстрадах, когато го убиха.

Връхлетя ме вълна от съжаление. Тя бе преживяла най- лошото. Едно беше смърт от болест, съвсем друго - някой друг да реши да ти отнеме любимия човек. Нищо чудно, че бе толкова озлобена.

- Струва ми се - започнах аз предпазливо, - струва ми се, че тогава сте приличали на мен повече, отколкото си давате сметка. Изслушах ви и чувам думите на някого, който е хранел надежди или илюзии, както смятате сега. Вие сте го обичали, сигурна съм. И тъй като познавам нрава ви, предполагам, че сте си отмъстили за загубата му.

Тя кисело се засмя.

- Нали видя Алберто и прислугата ми?

Кимнах.

- Това са синовете и дъщерите на човека, убил съпруга ми. Естествено, най-напред ликвидирах самия Миноти. Той минаваше за наш приятел, но ни предаде по най-долния начин Кристал, ти не знаеш какво означава да избухне кавга между саванти и как тогава положението може да излезе от контрол.

Всъщност знаех: нали Даймънд бе отдала живота си именно на това - да предотвратява свади.

- Безразсъдният ми съпруг и Миноти се бореха за надмощие в Северна Италия, по линия на бизнеса, сякаш това имаше някакво значение! Предупредих ги, но те продължиха глупавата си битка. Миноти взе да губи властта си, затова повреди спирачките на колата на Джузепе - дори нямаше куража да го предизвика в лицето.

- Това е ужасно - нямах нужда от специална сила, за да разбера, че историята ще свърши грозно.

- Така е. Моята сродна душа падна от една скала по пътя за Гарда, тялото му бе потрошено и обезобразено, а след себе си ми остави едно дете без баща и справедливото желание за мъст. Заклех се синът ми никога да не познае болка като онази, която изпитах тогава. Научих се как да използвам дарбата си по нов начин: открих, че мога да заличавам и пренареждам нещата така, че емоционалните връзки да се късат. Никой не разбираше, защото те изобщо не си спомняха какво съм направила. Всъщност до твоето идване.

Трябваше да й кажа, та дори това да я разгневи - сравнението поразително ми се натрапваше.

- Значи сте повредили мозъка на сина си, също както бащата на Алберто е направил със спирачките. Същото сте сторили с иконома и прислугата си. Справедливо ли е това?

- Не! - изкряска тя и пак тропна по пода. - Не е същото. Аз ги предпазих от истинското зло.

- Не сте им позволили да живеят.

- Няма да ти позволя, невежо дете, да идваш в дома ми и да ми казваш, че знаеш кое е по-добре!

Тревогата ми нарасна, когато усетих, че тя се готви да атакува:

- Не, казвам ви, че според мен вие знаете по-добре. Станали сте като онзи Миноти, човека, когото мразите, задето ви е отнел сродната душа.