Читать «Кристал» онлайн - страница 122

Той се поклони и се изниза от стаята.

Захапах вътрешната страна на бузата си, като се мъчех да внимавам какво ми говори жената в библиотеката, а не сърдитият Хав оттатък канала.

- Конгесо, благодаря ви, че ме приехте.

Тя ми даде знак да седна на отсрещния стол. Седнах. Известно време контесата разглежда лицето ми

- Интересна е тактиката ти да дойдеш тук. Какво целиш да постигнеш?

- Искам да се договоря с вас.

Тя скръсти ръце на скута си:

- Какво имаш да ми предложиш? Бих казала, че, струва ми се, ще водим тази война до смърт и това е пределно ясно. Любопитен ход: да извадите на показ онзи актьор. Не съм очаквала това. Не съм очаквала, обаче, и да дойдеш тук с нещо, което вземаш според мен за маслинова клонка, права ли съм?

- Да.

- Хъм. Искаш ли нещо за пиене? - тя посегна към едно малко звънче върху масичката.

- Не, благодаря.

Контесата отпусна ръката си.

- Добре, кажи сега каква сделка предлагаш?

Поех си въздух.

- Аз съм търсач на души. Предлагам ви да намеря партньорите на сина ви и внуците ви... и вашия собствен партньор, ако го търсите... при условие че ми кажете какво сторихте на сестра ми и останалите момичета.

Като се изключи проблесналата в тъмните й очи изненада, тя почти не реагира на моето съобщение. Само допря пръстите на двете си ръце и не отвърна нищо.

Какво друго можех да й кажа?

- Разбирам, че играете тази игра, за да понесат и двете страни щета в еднакъв размер: позор за позора, загуба за загубата. Ами ако предложа награда, която да компенсира това, да не се лишават братята Бенедикт от техните сродни души, а именно: вашето семейство да спечели своите?

Зачаках.

- Ти наистина си много по-интересна, отколкото считах първоначално - рече замислено контесата. -След няколко години, когато улегнеш, можеш дори да бъдеш достойна противничка.

Не очаквах точно такъв отговор.

- Май че не ви разбирам.

- Не, не би могла. Толкова много неща не разбираш, застанала на ръба на своята дарба, като дете, потопило пръстите на краката си във водата, загледано в океана.

- Но вие навярно желаете децата и внуците ви да бъдат щастливи? Цялата тази работа беше заради сина ви... сигурна съм, че милеете за тях - а подтекстът беше: макар да си една противна стара кокошка.

Тя погали с грапавата си длан гърба на другата си ръка:

- И ти смяташ, че като намериш двойниците им, те ще бъдат щастливи?

- Да. - Надявах се тази дума да бе прозвучала повече като твърдение, отколкото като въпрос.

Тя се премести на мястото си и обърна тялото си към портрета на красив мъж, който висеше до камината. Мъжът имаше зализана назад коса и изсечени черти на лицето, като вдола от някое представление през петдесетте години на миналия век.

- Някога имах сродна душа. Моят съпруг. Той почина.

- О, съжалявам.

- Не е вярно - за първи път тя прояви истински дълбоко чувство и като стисна главичката на бастуна си, тропна с него по пода. - Не разбираш какво означава това, да изгубиш по-добрата част от себе си. Далеч по-добре е никога да не познаваш такова щастие, отколкото да живееш с липсата му в остатъка от живота си.