Читать «Кристал» онлайн - страница 120

Той ме огледа от главата до петите. За разлика от следобеда, когато стоях пред камерите, сега бях облякла най- удобните си широки дрехи.

- Защо отиваш там толкова късно?

- Неотложно събрание на персонала. Сигурно сте чули слуховете за проблемите на контесата.

Той се ухили:

- Да. Странна женица. Никога не съм я харесвал. Май че този път наистина е преминала границата. На каква служба си при нея?

- Работя за главния й готвач - отвърнах аз, стиснала палци зад гърба си.

- Добре, синьорина, качвай се. Ще те оставя при стълбите за двайсет евро. На обратно ще се прибереш сама, нали?

- Да - ако изобщо ме пуснеха да се прибера. Но сега не можех да се тревожа за подробностите след това.

С няколко дръпвания на връвчицата, която палеше мотора, моят остарял херувим ме преведе през развълнуваното, широко корито на Канале дела Гвидека.

- Искаш ли да ти попея? - попита ме безсрамно той.

- За това няма да плащам - наведох се и опрях глава в коленете си. Тресях се от нерви, а не ми се искаше той да заподозре, че съм намислила нещо.

За теб ще е безплатно.

И той подхвана не много мелодично една италианска оперна ария. Обикновено гондолиерите наследяваха лодката и мястото й за акостиране от семействата си: позорно беше, ако гените не им предаваха и музикалното ухо.

Сетих се за последния път, когато мъж ми беше пял, докато ме води някъде. Беше Хав, когато ме караше към летището. „Хей, сестричке по душа“, песента се бе оказала вярна. Молех се да не излагам на риск нашата връзка с това свое пътуване до бърлогата на лъва. „Но нали и аз съм лъвица“, смъмрих се строго; пък и не отивах там без своята сила, която да ме предпазва. Господството на старата алфа женска щеше да бъде предизвикано от новото момиче в стадото от саванстки лъвове.

Осемнайсета глава

Гондолиерът ме остави на стъпалата и аз загледах след него. Той пое към дома си, който вероятно бе пълен с момчета с ангелски лица, и те до едно се упражняваха да изпълняват арии, та когато пораснат достатъчно, да сменят баща си. Искаше ми се и моят живот да бе толкова простичък. Натиснах домофона.

Никакъв отговор.

Беше късно, някъде към полунощ. Така ли щеше да свърши приключението ми: да седя на тези стъпала до сутринта? Огледах стената. След провалът ми в амплоато на нивджа от предишния ден, сега и през ум не ми минаваше да я прескачам. Отново натиснах звънеца, но този път задържах пръста си върху бутона.

От домофона долетя пращене:

- Да?

- Добър вечер. Кажете на контесата, че Кристал Брук е дошла да я види.

Последва кратко мълчание, после вратата се отвори с бръмчене.

„Заповядай в мойта гостна, рече паякът на мухата“ - промърморих аз, като в главата ми безполезно се вмъкна този стих от една стара песен. - „Остани вярна на лъвския образ, Брук: той ти дава сила.“

Градината беше пуста. Мрачните очертания на живия плет се простираха наоколо във формата на шахматна дъска, а бледосивите сенки на статуите приличаха на фигури, зарязани по средата на партия, играна от великани. Без светлината от пламтящите факли на партито на Даймънд, тайният остров имаше вид на призрачно място. За миг ми стана жал за затворения граф, който е отраснал в тази странна обстановка; нищо чуд но, че не беше прокопсал.