Читать «Кристал» онлайн - страница 119

Разгласената от медиите битка с контесата ми припомни историята на два италиански ренесансови града, които сипели обиди един към друг иззад укрепленията си. Това по никакъв начин не помагало да се спаси опустошената долина между тях - в нашия случай руините представляваха умовете, върху които контесата бе упражнила зловредното си дарование. Бях обещала да намеря решение на проблема, но без карта, която да ме ориентира какво им бе причинила, нямах и най-малка представа откъде да започна.

Вероятно можех да се спазаря за малко информация? Сетих се за сина й: дали нямаше да ни каже как действа силата на майка му в замяна на известна снизходителност в отношението към него?

Но Хав ми каза, че неговият случай все още се разглежда в съда. Докато не получи присъда, той не би се заинтересувал от споразумение с нас.

А самата контеса: тя какво би поискала срещу известна информация?

Сродна душа? Ако не за нея, то за сина й, когото обичаше, и за савантите сред внуците и, ако имаше такива? На такова предложение от моя страна не би отказал нито един савант. Бях намерила примамливо предложение.

Отметнах завивките, навлякох си анцуга и пуловера и се изнизах от стаята. Хав действително щеше да ме убие, ако разбереше какво съм намислила. Поемах огромен риск, но нямаше да мога да се погледна, ако продължавах да стоя със скръстени ръце и да не помагам на момичетата и на техните сродни души, не и когато знаех какво да направя.

Докато вървях към входната врата, едва не се спънах в Бароци и не паднах върху канапето.

- Да не отиваш някъде? - попита ме Феникс. Тя седеше до прозореца и гледаше как играят лунните сенки по градинската стена.

- Изплаши ме! - казах аз и потупах гърлото си. - Ще пусна котката навън. Няма да се бавя. Не стой будна да ме чакаш.

Това, че обяснението ми не усъмни изобщо Феникс, показваше колко далеч бе тя от нормалното си състояние.

- Добре.

Спрях се на вратата:

- Феникс, защо си тук, а не при Айвс в хотела?

Тя сви рамене на една страна:

- Просто не се чувствах добре.

Това окончателно ме убеди. Непоносима ми беше мисълта, че Айвс седи в хотелската си стая сам и силно страда без жена си.

- Можеш да останеш колкото пожелаеш, Феникс - казах аз и си нахлузих ботушите. - Ще се видим призори.

На пристана при моста „Академия“ намерих един говдолиер, който свършваше работния си ден. Той беше дебел мъж с бузесто лице и приличаше на изморен херувим. Тъкмо се стягаше да си ходи и прибираше тлъстия бакшиш от последните влюбени, които бе превозил. Прехвърляше принадлежностите си от лъскавата говдола в една мръсна лодка, с която щеше да се прибере у дома.

Колко ще струва да ме закарате до острова на контеса Николета? - попитах аз.

- Сто евро - отговори небрежно той, застанал най-отзад на подскачащата си лодка, приличен на ездач, който е възседнал неоседлан галопиращ кон.

Изсумтях.

- Аз да не съм вчерашна. Погледнете ме, не съм туристка, а и вие сигурно се прибирате в Гвидека, така че няма да се отклоните много от пътя си.