Читать «Търговска къща» онлайн - страница 45

— Естествено, такава власт трябва да остане в рода. — Телефонът иззвъня. Тя го вдигна. — Да, ще му предам, благодаря ви. — Тя затвори телефона раздразнено. — Адютантът на губернатора. Обади се, за да ви напомни за коктейла довечера в шест. Като че ли аз ще забравя!

Дънрос вдигна един от телефоните и набра.

— Уеиий? — чу той грубия глас на ама-ът, китайският слуга. — Ало?

— Чен tai-tai — каза той в слушалката на перфектен кантонезки. Госпожа Чен, ако обичате. Обажда се господин Дънрос. — И зачака. — Добро утро, Барбара.

— О, здравей, Йан. Джон обаждал ли ти се е? Извинявай, че те безпокоя.

— Не ме безпокоиш. Не, още не. Но щом се обади, ще му кажа да ти позвъни. Може да е отишъл рано на пистата, за да гледа изпитанията на Голдън лейди. Търси ли го в „Търф клъб“?

— Да, но ми казаха, че не си спомнят да е закусвал там, а изпитанията са между пет и шест. Проклет да е! Той е такъв егоист. Ааах, тези мъже!

— Вероятно е излязъл с корабчето си в морето. Тук няма никаква работа, а денят е прекрасен за плаване. Знаеш го какъв е — провери ли на кея?

— Не мога да проверя, без да отида, Йан, там няма телефон. Имам час при фризьора, който не мога да отложа — целият Хонконг ще присъства довечера на твоето тържество — просто не мога сега да се втурна към Абърдийн.

— Изпрати някой от шофьорите си — каза сухо Дънрос.

— Днес е почивният ден на Танг, а У-чат ми трябва — това може да му отнеме цял час, а от два до четири ще играя ма-джонг.

— Ще кажа на Джон да ти се обади. Някъде около обед.

— Ще се прибера най-рано в пет. Щом ми падне, ще си получи заслуженото за това, че не му пука. Благодаря и извинявай за безпокойството. Чао.

— Чао — Дънрос затвори телефона и въздъхна. — Чувствам се като някаква скапана бавачка.

— Поговорете с бащата на Джон, тай-пан — каза Клаудия Чен.

— Говорил съм. Веднъж. И ми стига. Вината не е само на Джон. Тази жена е способна да подлуди всекиго. — Той се усмихна. — Но и аз мисля, че страхотно се е напушила — този път Джон ще трябва да се изръси за един пръстен със смарагд или поне за едно палто от норка.

Телефонът отново иззвъня. Клаудия го вдигна:

— Ало, кабинетът на тай-пана! Да? О! — Радостта изчезна от лицето й, тя се стегна. — Един момент, ако обичате. — Тя натисна бутона. — Хиро Тода от Йокохама иска да говори лично с вас.

Дънрос знаеше отношението й към него, знаеше омразата й към японците и неодобрението й, че „Ноубъл хаус“ поддържа връзки с тях. Той също никога нямаше да може да прости на японците онова, което бяха сторили на Азия по време на войната и на онези, които бяха покорили. Мъже, жени и деца. Лагерите и безсмислените убийства. Нямаше нищо против войниците. Против нито един от тях. Войната си е война.

Неговата война беше против германците. Но Клаудия бе преживяла войната тук, в Хонконг. По време на японската окупация тя не бе лежала в затвора „Стенли“ заедно с всички цивилни европейци, защото бе евроазиатка. Заедно със сестра си и брат си се опитала да помогне на военнопленниците, внасяйки скришом в лагера храна, лекарства и пари. Японската военна полиция, Кампейтай, я заловила. Оттогава не можеше да има деца.