Читать «Шогун» онлайн - страница 738

— Тя се надява Кияма-сама да й окаже тази чест.

— А ако не се съгласи?

— Не знам, капитане. Не… не ми е казала. — Чимоко се поклони, качи се на верандата и отново се поклони.

— Кирицубо-сан, господарката ми много се извинява и моли да ви предам, че след малко ще дойде.

— Тя добре ли е?

— О, да! — гордо отвърна Чимоко.

Кири и останалите се бяха поуспокоили. Като чуха разговора й с капитана, те също се разтревожиха.

— Знаете ли, че има и други дами, които желаят да я поздравят?

— Да, Кирицубо-сан. Аз… видях всичко и й казах. Тя е поласкана от присъствието им и след малко ще дойде да им благодари лично. Моля да ме извините.

Всички я проследиха с поглед. Тя отиде до малката врата и кимна на Блакторн да я последва. Сивите понечиха да тръгнат след него, но Чимоко поклати глава и каза, че господарката й не желае присъствието им. Капитанът позволи на Блакторн да отиде сам.

Светът отвъд градинската врата беше съвсем различен: зелен и спокоен, слънцето огряваше върховете на дърветата, птиците пееха, насекомите се стрелкаха напред-назад, поточето се вливаше със звънко ромолене в малкото езерце с водни лилии. Ала нищо не бе в състояние да прогони мрачното му настроение.

Чимоко спря и посочи малкия павилион за ча-но-ю. Той влезе сам. Събу сандалите си и изкачи трите стъпала. Трябваше почти да коленичи, за да мине през малката врата.

— Ти… — каза тя.

— Ти… — каза той.

Беше коленичила с лице към вратата, току-що гримирана, с алени устни, безупречна прическа, с ново тъмносиньо кимоно, подръбено със зелено, по-светлозелен пояс и тънка зелена лента в косите.

— Колко сте хубава!

— Вие също — плахо се усмихна тя. — Съжалявам, че трябваше да видите всичко.

— Беше мой дълг.

— Не, не беше. Не съм очаквала, не бях допускала — толкова много смърт.

— Карма — каза Блакторн, отърси се от вцепенението си и престана да говори на латински. — Всичко това — и вашето самоубийство, е било замислено отдавна, нали?

— Моят живот никога не ми е принадлежал, Анджин-сан. Винаги е бил собственост на законния ми господар, а след това на съпруга ми. Такъв е нашият закон.

— Лош закон.

— Да. И не. — Тя вдигна очи от рогозките. — Може би ще се скараме за неща, които не можем да променим?

— Извинете ме.

— Обичам ви — промълви тя на латински.

— Да, сега вече знам. Аз също ви обичам. Но вие се стремите към смъртта, Марико.

— Грешите, любов моя. Стремя се да запазя живота на господаря си. И вашия. Защото, прости ми, света Богородице, или ме благослови за това, но много често вашият живот ми е по-скъп от всичко.

— Вече няма изход. За никого.

— Имайте търпение. Слънцето още не е залязло.

— Нямам доверие на слънцето, Марико-сан. — Той се пресегна и докосна лицето й. — Гомен насай.

— Обещах ви тази нощ да бъде като в Хана на разцъфналите цветове. Имайте търпение. Познавам Ишидо, Очиба и останалите.

— По дяволите останалите! — възкликна той на португалски. — Искате да кажете, че залагате на това, че Торанага знае какво върши?

— По дяволите лошото ви настроение — весело отвърна тя. — Този ден е тъй кратък.

— Извинете ме — вие пак сте права. Днес нямаме време за лоши настроения. — Той не откъсваше поглед от лицето й, набраздено от сенките, които хвърляха върху него бамбуковите решетки. Сенките се изкачиха и изчезнаха — слънцето се скри зад една от кулите на крепостта.