Читать «Шогун» онлайн - страница 61

Джеймс Клавел

— Оми-сан — провикна се най-сетне Ябу.

Оми стана, излезе на излъсканата веранда и се поклони…

— Идете и проверете какво е станало.

Оми се поклони повторно, тръгна през градината и излезе на пътя, спретнато настлан с камъни. Той се виеше надолу по хълма към селото и брега. Ниско долу, недалеч от единия пристан, гореше огън и около него сновяха хора. А на площада пред пристанището се виждаше капакът към ямата и четиримата пазачи.

Докато прекосяваше селото, забеляза, че варварският кораб бе закотвен добре, на палубите и на долепените до него лодки горяха петролни лампи. Селяните — мъже, жени и деца — все още разтоварваха стоката и рибарските лодки сновяха напред — назад като светулки. Изрядно подредените купчини с бали и каси растяха на брега. Седем от оръдията също бяха вече свалени, а осмото го придърпваха с въжета от една лодка към пясъка.

Той също потрепера, макар че вятърът не беше хладен. При нормални обстоятелства селяните щяха да пеят, докато се трудеха, колкото от радост, толкова и за да си помагат да теглят тежкия товар дружно. Ала тази вечер селото беше необичайно тихо, макар че нито една къща не спеше и всички жители до един, дори и болните, бяха впрегнати на работа. Те сновяха забързано по брега, покланяха се и отново се затичваха. Безшумно. Дори и кучетата не лаеха.

Никога досега не е било така, мислеше той, а ръката му несъзнателно стискаше дръжката на меча. Имам чувството, че нашите селски ками са ни изоставили.

От брега се зададе Мура и го пресрещна. Той го очакваше от момента, в който Оми бе отворил вратата на градината си. Поклони се.

— Добър вечер, Оми-сама. Утре до обяд корабът ще бъде разтоварен.

— Умря ли варваринът?

— Не знам, Оми-сама. Ще отида и веднага ще проверя.

— Можеш да дойдеш с мен.

Мура послушно го последва, на половин крачка след него. Неизвестно защо на Оми му беше приятна неговата компания.

— До обяд, казваш?

— Да, всичко върви много добре.

— Ами маскировката?

Мура посочи към групичките жени и деца, застанали до една от къщите, които плетяха груби рогозки. Сред тях беше и Суво.

— Можем да свалим оръдията от поставките им и да ги увием. За пренасянето на един топ ще са необходими поне десет мъже. Игураши-сан изпрати в съседното село да доведат още носачи.

— Добре.

— Загрижен съм за запазването на тайната, господарю.

— Игураши-сан ще им обясни колко е важно това.

— Оми-сама, ще се наложи да използуваме, всичките си чували, върви, мрежи и слама за рогозки.

— И какво от това?

— Как ще ловим риба и в какво ще приберем реколтата?

— Ще намерите начин. — Гласът на Оми се изостри. — Данъкът ви за този сезон нараства наполовина. Ябу-сам нареди тази вечер.

— Ние вече платихме данъците за тази и следващата година.

— Това е привилегия на селяните, Мура. Да ловят риба, да обработват земята, да прибират реколтата и да плащат данъци. Така ли е?

— Да, Оми-сама — спокойно отвърна Мура.

— Онзи селянин беше глупак и се държа нагло. Има ли и други като него?

— Нито един, Оми-сама.

— Надявам се, че е така. Лошите обноски са непростими. Глобявам семейството му в размер на един коку ориз — могат да изплатят глобата в риба, ориз, зърно или каквото имат. В срок от три луни.