Читать «Шогун» онлайн - страница 63

След това започнаха да кладат огъня. Ябу не присъствуваше, ала нарежданията му бяха много подробни и старателно се спазваха. Варваринът започна да крещи и да беснее, след това се опита да разбие главата си в железния ръб на казана, но му попречиха. Последваха още молитви, плач, припадъци, свестяване, панически писъци, преди болката истински да е започнала. Оми се опита да наблюдава, както би наблюдавал убиването на една муха, уж че не забелязва човека. Ала не изтърпя и бързо — бързо се прибра у дома си. Откри, че мъчението не му доставя удоволствие. В това няма никакво достойнство, реши той, доволен, че е имал възможността да го установи, тъй като преди никога не бе присъствувал на нещо подобно. Нямаше достойнство нито за страдащия, нито за мъчителя. Изтезанието заличаваше достойнството, присъщо на смъртта, а какъв е крайният смисъл на живота без именно това достойнство — питаше се той.

Дзукимото спокойно побутна с пръст свареното месо на човека, както би проверил дали варената риба е вече готова.

— Скоро ще дойде на себе си. Издържа невероятно дълго. Не мисля, че са устроени като нас. Интересно, нали…

— Не — отряза Оми, отвратен.

Дзукимото усети и вече бе нащрек; мазното му държане моментално се върна.

— Нищо не исках да кажа, Оми-сан — дълбоко се поклони той. — Абсолютно нищо.

— Разбира се. Ябу-сама е доволен, че така добре се справяш. Нужно е голямо умение, за да се поддържа достатъчно силен огън, без да е прекалено буен.

— Много сте любезен, Оми-сан.

— Друг път правил ли си го?

— Не по този начин. Но господарят ме удостоява от време на време с вниманието си. Аз само се опитвам да задоволявам желанията му.

— Иска да знае колко дълго ще издържи варваринът.

— До зори. Ако внимаваме.

Оми замислено заразглежда котела. После тръгна нагоре по брега към площада. Всички самураи станаха и му се поклониха.

— Долу всичко е спокойно, Оми-сан — докладва единият, усмихнат, сочейки с пръст капака, на ямата. — Отначало приказваха нещо със сърдити гласове и се чуха удари. По късно двама, ако не и повече, започнаха да скимтят от страх като изплашени деца. Но от дълго време само мълчат.

Оми се ослуша. Дочу плисъка на вода и далечно мърморене. От време на време някой стон.

— А Масиджиро? — попита той за самурая, когото по негова заповед оставиха долу.

— Не знаем, Оми-сан. Не се е обаждал. Сигурно е мъртъв.

Как смее Масиджиро да бъде толкова некадърен, помисли Оми. Да допусне да го надвият беззащитни хора, повечето болни, без никакво оръжие! Отвратително! По-добре ще е, ако наистина е мъртъв.

— Утре нито храна, нито вода. По пладне, изнесете умрелите. И тогава искам да ми доведете водача. Сам.

— Да, Оми-сан.

Оми се върна при огъня и изчака, докато варваринът най-сетне отвори очи. След което се върна в градината и докладва какво му беше казал Дзукимото. Мъчението отново започна остро да се усеща във вятъра.

— Погледнахте ли варварина в очите?

— Да, Ябу-сама.

Оми бе седнал на колене зад даймио, на десет стъпки разстояние. Ябу не бе помръднал. Лунната светлина хвърляше сенки върху кимоното му и дръжката на меча му изглеждаше като фалос.