Читать «Шогун» онлайн - страница 58

Джеймс Клавел

Писъците започнаха, когато луната беше високо в небето.

Ябу бе застанал на колене във вътрешната градина в къщата на Оми. Неподвижен. Наблюдаваше луната през цветовете на дървото. Клоните се открояваха съвсем черни върху фона на небето, а цветовете бяха съвсем бледи. Едно листенце се откъсна и той си помисли:

Красотата не повяхва от това, че пада, отнесена от вятъра.

Второ листенце се спусна на земята. Вятърът въздъхна и обрули още едно. Дръвчето беше не по-високо от човешки бой, засадено между обрасли с мъх големи камъни, които сякаш бяха израснали от земята — така умело бяха разположени.

Ябу трябваше да впрегне цялата си воля, за да се съсредоточи върху дървото, небето и нощта, за да усети нежния полъх на ветреца, за да вдъхне уханието на морето, да съчинява стихове и въпреки всичко да държи ушите си отворени за агонизиращата болка. Чувствуваше гръбнака си отпуснат. Само ума си усещаше изсечен като от скала, а съзнанието за това му се отразяваше по един неизказано чувствен начин. Днес тази чувственост го изпълваше по-силно, по-бурно от всякога.

— Оми-сан, колко време ще стои там нашият господар? — пошепна изплашено майката на Оми от вътрешността на къщата.

— Не знам.

— Тези писъци са ужасни. Кога ще престанат?

— Не знам — повтори Оми.

Бяха седнали зад един параван в една от стаите. Най-хубавата — тази на майка му — бе отстъпена на Ябу. И двете гледаха към градината, изградена с толкова усилия. През тънката решетка се виждаше Ябу — дървото чертаеше ясни силуети по лицето му, лунната светлина блестеше върху дръжките на мечовете му. Бе облякъл черно хаори — горен жакет — върху тъмното си кимоно.

— Спи ми се — оплака се жената, разтреперана — не мога да заспя от тези викове. Кога ще престанат?

— Не знам, имайте търпение, майко — гальовно отвърна Оми. — Скоро всичко ще свърши. А утре господарят Ябу ще се завърне в Йедо. Потърпете, моля ви.

Ала Оми знаеше, че мъченията ще продължат до разпукването на зората. Така беше предвидено.

Опитваше се да се съсредоточи. Законният му господар медитираше, заслушан в писъците, и той се опита да последва примера му. Но следващият крясък го извади от това състояние и Оми си помисли: не, не мога. Още не мога. Нямам неговата способност за съсредоточаване. А дали това беше способност — запита се той. Ясно виждаше лицето на Ябу. Опита се да разтълкува странното изражение, изписано на него: леко изкривените, отпуснати, пълни устни, слюнката в ъглите, очите в тъмните цепки, които трепваха само при падането на цветните листенца.

Оми влизаше за пръв път в такъв близък Допир с чичо си, защото принадлежеше към много страничен клон на рода, а именията му в Анджиро и околностите бяха бедни и незначителни. Оми беше най-младият от трима братя, а баща му, Мидзуно, имаше шестима братя. Ябу беше най-големият и бе начело на рода Касиги, а бащата на Оми беше втори по възраст. Самият Оми беше на двадесет и една години и имаше новороден син.

— Къде е недостойната ти жена — продължаваше да хленчи заядливо старата жена. — Искам да ми разтрие гърба и раменете.