Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 80

— Дори да ближе задника на един ефрейтор за манджа? Вената върху челото на Питър Марлоу се изду като малко черно змийче, но гласът му остана тих, а гневът му бе прикрит зад най-изискани обноски.

— Ах, как бих те разсипал от бой, Грей. Но е проява на лош вкус да се разправяш с хора от простолюдието. Не е честно някак си.

— Я върви по дяволите… — започна Грей, но не можа да продължи, защото яростта му се надигна в гърлото и го задави.

Питър Марлоу се вгледа в очите му и разбра, че е излязъл победител. За миг изпита удоволствие от тържеството над врага, после гневът му изведнъж се изпари, той заобиколи Грей и продължи нагоре по хълма. Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това също е проява на лош вкус.

„Заклевам се в отца и сина — беснееше Грей, — ще си платиш за това. Ще те накарам да коленичиш и да ме молиш за прошка. Но от мен прошка няма да видиш! Никога!“

Мак взе шест таблетки и сбърчи чело от усилието, когато Питър Марлоу му помогна да се надигне, за да пийне вода. Преглътна ги и се отпусна в леглото.

— Благодаря ти, Питър — прошепна той. — Това ще свърши работа. Благодаря ти, момчето ми.

Не след дълго Мак потъна в сън — лицето му гореше, далакът му бе подут до пръсване, а мозъкът му се разкъсваше от кошмарите. Видя жена си и сина си дълбоко в океанските глъбини, видя как рибите ги ръфат и ги чу да крещят от болка. Видя и себе си пак там, в дълбокото, хвърляше се срещу акулите, но ръцете му нямаха достатъчно сила и гласът му нямаше достатъчно сила, акулите късаха плътта на най-скъпите му същества и пирът им нямаше край. Акулите имаха гласове и смехът им бе смях на демони, а над него плуваха ангели и го насърчаваха: „Бързай, Мак, бързай, ако искаш да успееш!“ После вече нямаше акули, само жълтокожи мъже с щикове и златни зъби, източени като шила, наобиколили него и семейството му на дъното на морето. Щиковете им бяха огромни и заострени. „Не тях! — крещеше той. — Мен убийте, мен!“ И безпомощно наблюдаваше как убиват жена му и сина му, а сетне идваше и неговият ред и ангелите гледаха отстрани и шептяха в хор: „Бързай, Мак, бързай. Бягай, бягай, бягай надалеч оттук и ще се спасиш!“ И той избяга, въпреки че не искаше да бяга, избяга далеч от сина си и от жена си, от окървавеното море край тях. Тичаше сред кръвта и се задавяше от вкуса й но не спираше и акулите не спираха да го преследват, акулите с дръпнати очи и златни зъби-шила ръфаха плътта му с пушки и щикове и го притискаха отвсякъде. Той се съпротивяваше, молеше се, но нищо не бе в състояние да ги спре и те го обградиха. Тогава Йошима заби щика дълбоко в корема му и болката бе невъобразима, неописуема. После Йошима измъкна щика и той усети как кръвта шурти през разкъсаната плът, през всички рани по снагата му, през самите пори на кожата, докато накрая в тленната черупка на тялото остана само душата му. И едва в този миг, едва в тази последна секунда, тя се устреми навън и се сля с кръвта на морето. Заля го огромно, блажено, необятно облекчение и той посрещна с радост смъртта.