Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 79

— Добре ли сте, Грей? — попита подполковник Джоунс.

— О, да, сър, благодаря! — Грей се окопити и откри, че се е облегнал на стената на склада. — Просто лека треска.

— Не изглеждате никак добре. Поседнете малко.

— Нищо ми няма, благодаря ви. Ще… ще пийна само малко вода.

Отиде до чешмата, свали си ризата и пъхна глава под струята. „Идиот с идиот — ругаеше се той наум, — я се вземи в ръце!“ Но мислите му неотменно се връщаха към Трина. „Довечера, довечера ще се отдам на спомена за нея — обеща си Грей. — Довечера, и утре вечер, и вдругиден. По дяволите този живот без храна, без надежда. Искам да умра. Просто искам да умра!“ Изведнъж забеляза, че нагоре по хълма, право срещу него идва Питър Марлоу. В ръцете си държеше американско войнишко канче и го крепеше най-грижливо. „Я да видим защо?“

— Марлоу! — изпречи се Грей на пътя му.

— Какво искаш пак, по дяволите?

— Какво носиш?

— Храна.

— Да не е контрабанда?

— Престани да се заяждаш с мен, Грей.

— Не се заяждам. Просто съдя за теб по приятелите ти.

— Остави ме на мира.

— Не мога, приятелю. Това ми е работата. Искам да видя. Ако обичаш.

Питър Марлоу се поколеба какво да направи. Грей беше в правото си да погледне в канчето и да го заведе при полковник Смедли-Тейлър, ако открие нещо нередно. В джоба си имаше двадесет таблетки хинин, а в лагера никому не бе разрешено да притежава личен запас от медикаменти. Ако ги открият, ще искат да обясни откъде са, после Царя ще трябва да обяснява откъде са, а и, най-важното, Мак трябваше да ги получи колкото може по-скоро. Той отвори канчето.

Яхнията разля наоколо неземен аромат. Грей почувства, че стомахът му се преобръща, и се опита да скрие глада си. Внимателно наведе канчето, за да види дъното. Вътре нямаше нищо друго освен прелестната яхния…

— Откъде я взе?

— Дадоха ми я.

— Оня ли ти я даде?

— Да.

— Къде я носиш?

— В лечебницата.

— За кого?

— За един от американците.

— Откога лейтенантите изпълняват заповедите на ефрейтори?

— Я върви по дяволите!

— И това може да стане някой ден. Но първо ще се погрижа вие двамата да си получите заслуженото.

„Спокойно — каза си Питър Марлоу, — спокойно. Нахвърлиш ли се на Грей, лошо ти се пише.“

— Свърши ли с въпросите?

— Засега да. Но помни — Грей се приближи една крачка и уханието от канчето започна да го мъчи отново, — в списъка сте — ти и оня мошеник, приятелят ти. Не съм забравил за запалката.

— Не разбирам за какво говориш? Не съм направил нищо незаконно.

— Но ще направиш, Марлоу. Продаде ли си човек душата, все някога ще трябва да плати.

— Ти нещо откачаш!

— Оня мошеник, лъжец и крадец…

— Той е мой приятел, Грей. И не е мошеник, нито крадец.

— Но е лъжец.

— Всеки е лъжец. Дори и ти. Нали излъга за радиото. Човек трябва да лъже, за да оцелее. Много неща трябва да прави…