Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 200
Джеймс Клавел
— Остави го тука да ми е подръка — поръча Питър Марлоу и изведнъж се сепна: — Ами парите! Какво стана с парите? Взех ли ги?
— Не, припадна преди да минеш оградата.
— Ох, не знам дали ще мога да отида още тая вечер.
— Спокойно, Питър. Ще идеш, щом се пооправиш. Сега не бива да рискуваш.
— Няма ли да пропадне сделката?
— Не. Не се тревожи за това.
Питър Марлоу отново взе да повръща. Когато пристъпът спря, видът му беше ужасен.
— Странно, много особено нещо сънувах — каза той и потисна още един напън. — Сънувах, че се карам страхотно с Мак, полковника и стария отец Донован. Добре, че не е било наистина. — Повдигна се с мъка на здравата си ръка, но се олюля и отново се отпусна в леглото. — Помогни ми да стана, моля те!
— Лежи си спокойно, има време. Още е посред нощ.
— Ей, приятел!
Царя отиде до прозореца и впери поглед в мрака навън. Едва различи силуета на дребничкия човечец клекнал до стената.
— Бързо — прошепна той. — Нося камъка.
— Ще трябва да почакаш — каза Царя. — Мога да ти дам парите най-рано след два дни.
— Долно копеле! Защо не ми…
— Виж какво, негоднико — ядоса се Царя, — ако искаш да изчакаш два дни, чакай! Ако не, пръждосвай се по дяволите!
— Добре, два дни.
Мъжът изпсува гневно и изчезна.
Царя чу стъпките му да заглъхват в далечината, а след още миг други стъпки, втурнали се подире му. Последва тишина, нарушавана само от напева на щурците.
— Какво искаше тоя? — попита Питър Марлоу.
— Нищо — отвърна Царя. Питаше се дали крадецът е успял да избяга, но знаеше, че каквото и да се случи, накрая диамантът пак ще дойде в неговите ръце. Стига само парите да са налице.
Двадесет и втора глава
Цели два дни Питър Марлоу води битка със смъртта, но волята му за живот не го напусна нито за миг и той оцеля.
— Питър — побутна го леко Мак.
— Да, Мак?
— Време е.
Мак му помогна да стане и двамата заедно — младостта, опряна на старостта — слязоха по стъпалата и се отправиха в мрака към постройката, където спеше Ларкин.
Стивън бе вече там. Питър Марлоу легна и се остави отново на милостта на иглата. Едва се удържаше да не изкрещи — Стивън беше внимателен, но иглата бе ужасно тъпа.
— Готово — каза санитарят. — Чакай сега да ти премеря температурата.
Той му пъхна термометъра в устата, после махна превръзката и огледа раната. Отокът бе спаднал и мораво-зеленикавите петна бяха изчезнали. Чисти, твърди струпеи покриваха раната. Стивън сложи още сулфамид.
— Много добре! — Доволен беше от резултатите на лечението, но иначе денят му бе минал ужасно. „Ама че е мръсник тоя сержант Флеърти — мислеше си той. — Гаден човек! Знае, че не мога да понасям да ходя там, а все мен праща.“ — Лоша работа! — каза си Стивън на глас.
— Какво има? — разтревожиха се внезапно и тримата.
— Нещо не е наред ли? — попита Питър Марлоу.
— А, не, миличък. За друго си говорех. Я да видим сега температурата. — Той извади термометъра и се усмихна, като видя градусите.
— Нормална. Всъщност мъничко над нормалната, но това не е страшно. Късметлия си ти, голям късметлия! — Сетне вдигна празната бутилка от антитоксина: — Току-що сложих последната доза. — Измери пулса. — И това е добре. Имате ли един пешкир? — погледна той към Мак.