Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 126

— Да не си откачил? — попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. — Заради една нищо и никаква змия!

— Това беше летяща змия — с усилие произнесе Питър Марлоу. — Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си — стават почти плоски — и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.

— Господи!

— Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. — Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. — Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.

— Дано не дава господ да видя втори път как някой гнусен японец е насочил срещу мен гнусния си щик посред нощ. Хайде, давай да се махаме оттука.

Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули — мъжете, за които нямаше сън.

Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.

„Боже мой, каква нощ! — мислеше си Царя. — Ако не беше Пит, сега да съм опънал петалата. Като замахвах с пушката, точно се канех да му стъпя в скута на оня японец. Кракът ми беше на една педя само. Змии. Мразя змиите. Мръсни гадини!“ И уважението му към Питър Марлоу растеше.

— За втори път ми спасяваш живота — прошепна той.

— Ти пръв стигна до пушката. Ако оня не беше мъртъв, ти щеше да го убиеш. Аз се забавих.

— Ами, просто бях отпред. — Царя млъкна, после се ухили. — Ей, Питър, ние с тебе сме страхотна комбина. С твоята наблюдателност и с моя акъл добре ще се оправим.

Питър Марлоу избухна в смях. Опита да се овладее, но не успя и се претърколи на земята. Сподавеният му смях и сълзите, потекли по лицето му, заразиха Царя и той също взе да се превива от смях. Накрая Питър Марлоу промълви:

— Престани най-сетне.

— Ти пръв започна.

— Не бях аз.

— Ти беше. Нали ти… ти каза… ти каза… — Но не можа да продължи. Изтри сълзите си. — Видя ли го оня японец? Седеше копелето като маймуна и…

— Я погледни! — Смехът им се изпари на мига.

От другата страна на бодливата тел обикаляше Грей. Видяха го да спира пред американската барака. Видяха как се стопи в сянката, после се загледа през оградата, почти право в тяхната посока.

— Мислиш ли, че знае? — прошепна Питър Марлоу.

— Нямам представа. Но едно поне е ясно — не можем да рискуваме да влезем точно сега. Ще чакаме.

И те зачакаха. Небето започна да просветлява. Грей стоеше в сянката и наблюдаваше американската барака, после плъзна поглед наоколо. Царя знаеше, че от мястото на Грей се вижда леглото му. Значи виждаше и че е празно. Но завивките бяха отметнати и той спокойно можеше да е с другите ранобудници някъде из лагера. Никъде не е казано, че непременно трябва да си лежиш в бараката. „Хайде, Грей, махай се, по дяволите!“