Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 128

„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ — питаше се Царя.

Книга трета

Петнадесета глава

Слънцето току-що бе изгряло. Питър Марлоу лежеше в полудрямка на кревата си.

„Сън ли бе всичко това?“ — сепна се изведнъж той. После пръстите му внимателно докоснаха парцалчето, в което бе увит кондензаторът, и разбра, че не сънува. На горното легло Юърт се размърда и с пъшкане се събуди.

— Ужасна нощ — рече той и провеси крака от кревата.

Питър Марлоу си спомни, че днес тяхната група трябва да ходи на дупките. Излезе от бараката, отиде при Ларкин и го смушка.

— А, Питър, ти ли си? — каза той, като все още се бореше със съня. — Какво има?

Питър Марлоу гореше от нетърпение да му съобщи за кондензатора, но реши да изчака и Мак, затова само напомни:

— Днес е наш ред за дупките, старче.

— О, по дяволите, пак ли?

Ларкин изтегна схванатия си гръб, върза саронга и нахлузи налъмите. Двамата взеха мрежата, двадесет и пет литровото варелче и поеха през лагера, който тъкмо започваше да се събужда. Отидоха при тоалетните, без да обръщат внимание на посетителите там, а и те също не се обезпокоиха. Ларкин вдигна похлупака на една дупка и Питър Марлоу бързо обра стените с мрежата. Като я измъкна навън, в нея гъмжеше от хлебарки. Изтърси я в кофата и загреба отново. Пак добър улов. Ларкин сложи обратно капака и двамата се преместиха на съседната дупка.

— Дръж здраво! — предупреди го Питър Марлоу. — Виж какво направи! Изпуснах поне стотина.

— Не се безпокой, има ги в изобилие — с отвращение каза Ларкин и хвана по-здраво варела.

Смрадта беше отвратително, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.

— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.

— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?

— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.

— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.

— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?

— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.

— Аз казах на Мак и той се съгласи.

— Но аз не съм, по дяволите!

— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.

— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!

— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.

Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.