Читать «Дъщеря на Империята» онлайн - страница 4

Кейоке, командирът на армията на Акома, стоеше до завесата и гледаше напрегнато господарката си. Беше ветеран, целият в белези, с изправени рамене въпреки четирийсетгодишната служба. Беше готов да застане до нея, да я подкрепи, ако напрежението се окаже твърде голямо.

Горкият верен Кейоке. Със сигурност не му беше лесно да донесе тази вест. Мара обаче нямаше да го разочарова, нямаше да посрами семейството. Въпреки скръбта си тя запази достойнството, полагащо се на господарка на велик дом.

Кейоке се поклони, когато пристъпи към него. Зад рамото му стоеше високият сдържан Папевайо, лицето му, както винаги, беше неразгадаема маска. Той беше най-могъщият воин на Акома, другар и телохранител на Кейоке. Поклони й се и дръпна завесата, та Мара да мине.

Тя повече усети, отколкото чу как двамата застанаха от двете й страни, Папевайо една стъпка по-назад. Тръгнаха мълчешком през градината, която разделяше вътрешния и външния храм. Минаха покрай гигантските варовикови колони, които поддържаха тавана и продължиха по дългия коридор с величествени фрески, изобразяващи делата на богинята Лашима. Мара отчаяно опита да превъзмогне помитащата болка, като си спомняше историята на всяка картина. Как богинята надхитрява Червения бог Туракаму и спасява невинно дете. Как усмирява гнева на император Инчонлонганбула и спасява град Мигран от унищожение. Как учи първия книжник на азбуката. Затвори очи, когато минаха покрай любимата й фреска, изобразяваща Лашима като старица, която помирява един стар селянин и жена му. Помъчи се да загърби тези образи, защото те принадлежаха на живот, който й беше отказан.

Стигнаха до външните порти и за момент Мара спря на горното стъпало на изтърканите мраморни стълби. На двора имаше половин рота стражи в зелените брони на Акома. Някои бяха ранени, с почервенели от кръв превръзки, но всички се изпънаха и я поздравиха с юмрук над сърцето. Мара преглътна уплашено. Щом дори ранени бяха пратени да я ескортират, значи сражението е било изключително кърваво. Колко ли смели воини бяха загинали? От това, че Акома проявяваше такава слабост, бузите й пламнаха от гняв. Тя заслиза по стълбите, благодарна, че храмовата роба скрива треперещите й колене. Долу я чакаше носилка. Робите — дванайсетима — изчакаха мълчаливо Господарката на Акома да се настани. Кейоке и Папевайо застанаха от двете страни на носилката. След това по заповед на командира робите вдигнаха прътите на носилката на потните си рамене. Мара седеше мълчаливо зад леките завеси.

Носилката се люшна — робите тръгнаха към реката, запробиваха си път през тълпата в Свещения град. Движеха се покрай бавни впрягове с шесткраки нийдра и на свой ред бяха задминавани от тичащи пратеници и носачи, които бързаха със своя товар, защото клиентите плащаха допълнително за бърза доставка.

Шумът и глъчката стреснаха Мара. В спокойната обстановка на храма шокът от появата на Кейоке не беше толкова силен.

Сега трябваше да се бори да не намокри със сълзи възглавниците на носилката, докато осъзнаването я обземаше напълно. Не искаше да говори, сякаш тишината можеше да скрие истината. Но беше цуранка. И Акома. Страхът нямаше да промени миналото, нито да забави бъдещето. Пое си дъх. След това отметна завеската, погледна Кейоке и каза очевидното: