Читать «Дъщеря на Империята» онлайн - страница 240

Лорд Анасати.

Не беше довел почетна стража.

— Милейди.

— Милорд.

— Предполагах, че ще дойдеш. Последния път говорихме тук и исках пак тук да поставим новото начало. — Кимна към гъмжилото от гости на двора и слугите, които се грижеха за тях. — Очаквах, че когато следващия път стъпя на тази земя, ще видя само черно и оранжево, а не хора, които са дошли да те почетат.

— Те са тук да почетат Военачалника.

Текума погледна снаха си, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не, Мара. Те празнуват рождения ден на Алмечо, но всъщност почитат теб. Виждаш ли, ние никога няма да се обичаме, но Аяки ни свързва. Осмелявам се да мисля, че ни свързва взаимно уважение.

Мара се поклони почти до земята и отвърна искрено:

— Така е, Текума. Не съжалявам за нищо, освен че добри хора пострадаха… — Помисли за баща си, за брат си, за Папевайо, дори за Бунтокапи. — И умряха. Направих всичко за Акома… и някой ден всичко това ще е на Аяки. Надявам се, че разбираш.

— Разбирам. Наистина. Може би когато Аяки порасне и започне да управлява, ще намеря сили да ти простя.

Мара се зачуди колко странно може да се развие Играта на Съвета.

— Доволна съм, че засега нямаме причини да враждуваме.

— Засега. — Текума въздъхна и в гласа му прозвуча нещо близко до съжаление. — Ако ти беше моя дъщеря, а Бунто — син на лорд Сезу… кой знае какво щеше да стане? Но няма значение. Ти си истинска дъщеря на Империята, Мара от Акома.

Мара не знаеше какво да отвърне, така че само се поклони дълбоко. Текума си тръгна, а тя влезе в свещената градина на предците си.

Пътеката към натамито беше вечна като времето. Мара коленичи на земята, на която бяха коленичили дедите й, и прокара пръст по издяланата в камъка птица шатра.

— Почивайте в мир, татко и братко. Този, който отне живота ви, е вече пепел и кръвта ви е отмъстена. Честта на Акома е опазена и родът ни има наследник.

Сълзите дойдоха неканени и обилни. Годините на страх и болка си отиваха.

В далечината се чу вик на шатра, призоваваща ятото да излети преди залеза. Мара плачеше. Някъде на Великото колело сенките на баща й и брат й почиваха в мир, с възстановена гордост и чест.

А Играта на Съвета продължаваше.